П. Удхаус: Произведение на изкуството

— Да, сър.

— С колата?

— Да, сър.

— Ранена ли е?

— Не, сър. Само господинът.

— Какъв господин?

— Госпожица Пендълбъри имаше нещастието да премаже един господин с колата си точно пред тази къща. Господинът получи фрактура на крака.

— Много съжалявам. Но важното е, че госпожица Пендълбъри е добре. Нали е добре?

— Във физическо отношение състоянието й е напълно задоволително, сър. Тя обаче претърпя немалко психическо сътресение.

— Разбира се, че ще се сътресе, каквато си е надарена с красива милосърдна душевност. Колко е труден за момичетата този свят, Джийвс, тъпкал с мъже, настояващи да се развяват, където не ги сееш. И само гледат да се хвърлят под колелата на нищо неподозиращите крехки душици. Какъв ли шок е изживяло горкичкото! Какво стана с онзи левак?

— Господина ли имате предвид, сър?

— Да.

— Той е в стаята за гости.

— Какво!

— Да, сър.

— В моята стая за гости?

— Да, сър. Госпожица Пендълбъри изрично пожела той да бъде настанен там. Нареди ми да изпратя телеграма на сестрата на господина, която е в Париж, и да я уведомя за нещастния случай. Освен това повиках лекар, който изрази професионалното си мнение пациентът да остане понастоящем в statu quo.

— С други думи, трупът ще прележи в дома ми неопределено количество време?

— Да, сър.

— Джийвс, май множко ми дойде.

— Да, сър.

Множко и още как! Едно момиче може да е доста божествено и завладяващо сърцата, ама къде дават да превръща хорските къщи в морги! Правичката да си кажа, пяна ми изби на устата.

— Май ще трябва да се представя на този натрапник — казах през скърцащи зъби. — Все пак съм домакин. Има ли си име?

— Господин Пим, сър.

— Пим?!

— Да, сър. А младата дама непрестанно го наричаше Луциус. Местонахождението му на пътя в момента, в който госпожица Пендълбъри е завивала откъм ъгъла, се дължало на факта, че се бил запътил насам с цел да разгледа портрета, който госпожицата ви нарисува.

Тръгнах към спалнята със смут в душата. Не знам дали в период на влюбеност ухажването ви е било осакатявано от къдрокоси съперници, но от мен да знаете, че хич няма да затанцувате от радост, ако онзи се паркира насред жилището ви с потрошени кокали. Инвалидното състояние му дава небивала преднина. Лежи си значи той и върти в изнемощели пръсти чепка грозде, целият блед и интересен, съсредоточие на девическата жал и грижовност, а ти в това време сновеш пъргаво наоколо, издокаран по последна мода, с пружинираща походка и пращящи от здраве розови бузки. Направо взе да ме хваща страх.

Открих Луциус Пим изтегнат в леглото, наметнат с горнището на любимата ми пижама, пушещ една от моите цигари и зачетен в криминален роман. Размаха с небрежна снизходителност цигарата в общата посока на моето нахождение.

— А, Устър! — рече.

— Хич не ме устърствай — отвърнах рязко. — Кога ще можеш да се изметеш оттук?

— След седмица или нещо такова.

— След седмица?!

— Или нещо такова. Засега лекарят настоява за тишина и спокойствие. Много да си почивам и много-много да не шавам: Затова ще те помоля, старче, да не повишаваш глас. Приглушен шепот и то само ако е наложително. А сега, Устър, да поговорим за катастрофата. Трябва да се споразумеем.

— Сигурен ли си, че не бива да бъдеш местен?

— Напълно. Лекарят нареди.

— Според мен трябва да потърсим второ и трето лекарско мнение.

— Излишно е, мой човек. Той изрично подчерта казаното и ми се видя, че си разбира от работата. Не се безпокой, че тук няма да ми е комфортно. Ще се оправя някак и все се надявам да свикна. Не съм претенциозен. Това легло дори ми е удобно. А сега да се върнем на катастрофата. Утре пристига сестра ми. Много ще е разстроена. Аз съм любимият й брат.

— Ти?!

— Аз.

— Колко сте общо?

— Шест.

— И ти си неин любимец?

— Да.

Представих си останалите пет, но замълчах. Ние Устърови умеем да си прехапваме езика.

— Женена е за Слингзби, собственика на „Вкусните супи на Слингзби“. Не си знае парите. Ама да не мислиш, че успявам да го убедя да сподели благините със закъсал зет? — попита Пим с риторична горчивина. — Нищо подобно. Но да оставим това. Важното е, че сестра ми ме обича както зет ми си обича златото и поради това нищо чудно да даде под съд горкичката Гладеола и общо взето да се опита да я хвърли на лъвовете. Ако разбере, че тя е карала виновната кола. Затова, Устър, този факт никога не бива да стига до ушите й. Призовавам те като джентълмен да си държиш устата затворена.