П. Удхаус - Произведение на изкуството

Леля Далия се изсмя. Направи ми много грозно впечатление.

— На твое място не бих се притеснявала. Нали не допускаш дори за миг, че Джийвс ще те остави да се ожениш за нея?

Наскърбих се неописуемо.

— Нима се опитваш да намекнеш, лельо Далия, че до такава степен позволявам на Джийвс да се разпорежда с личността ми, че е в състояние дори да ми попречи да се оженя, за която поискам?

— Не те ли отказа от мустака, който си беше пуснал? А от носенето на морави чорапи? И от ризи с меки яки с официалното облекло?

— Това са крайно различни неща.

— Готова съм да се обзаложа с теб, Бърти, че Джийвс ще тропне с крак и ще сложи край на брачните ти комплоти. И престани най-сетне да си правиш сметки без кръчмаря.

— Що за дивотии!

— А щом според теб портретът не му харесва, отсега ти казвам, че ще намери начин да го разкара.

— През живота си не съм чувал нищо по-нелепо.

— И накрая, тиквенико нещастен, ще те достави на яхтата ми точно в уречения час. Представа си нямам как ще го постигне, но ще го постигне и ти ще се киприш на палубата ми в комплект с капитанска шапка и запасен чифта чорапи.

— Бих предпочел да сменим темата, лельо Далия — прекъснах я хладно.

Тъй като бях силно накопривен от изявленията на родната плът и кръв, след обяда бях принуден да се разходя из Парка, за да уталожа изприщената си нервна система. Към четири и половина нервните клетки спряха да вибрират и аз се завърнах в апартамента. Заварих Джийвс в дневната, загледан в портрета.

Смутих се, като го видях, защото преди да тръгна за към леля, го осведомих за намерението си да тегля ножа на Средиземноморската разходка, което той понесе доста тежко, защото очакваше круиза с блеснали очи и навирена опашка. Лигите му потекоха още щом приех поканата. В очите му лумна пиратски пламък, а веднъж дори го чух да пее в кухнята моряшка песен. Силно подозирам, че някой от предците му е служил при адмирал Нелсън.

Продължи да се цупи и след като му обясних как стоят нещата и дори го посветих в съкровени сърдечни дела. Затова щом влязох, реших да го ободря и разсея. Веднага застанах до него пред портрета.

— Много е хубав, нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Нищо не може да освежи един дом както хубаво произведение на изкуството.

— Да, сър.

— Придава на стаята едно такова… как да го нарека…

— Да, сър.

Отговорите му бяха съвсем наред, но въпреки това останах недоволен, та прецених за разумно да тропна с крак и да се наложа. В края на краищата, ама я! Не знам дали са ви рисували портрет, но ако ви се е случвало, ще разберете чувствата ми. Гледката на собствения лик, изографисан с маслени бои и провесен на стената, поражда у човека бащинска привързаност към същия и той започва да изисква от външния свят одобрение и възхита, а не свити на фунийка устни, потръпващи от погнуса ноздри и гадене в погледа като при вида на отдавна споминала се скумрия. Това особено важи в случаите, когато художникът е момиче, към което човек питае чувства, по-дълбоки и по-интересни от братската дружба.

— Джийвс — казах, — това произведение на изкуството не ти допада.

— Не, сър, допада ми.

— Стига си увъртал. Чета го в погледа ти като в книга. По неизвестни причини картината не успява да те трогне. Какви са възраженията ти?

— Не намирате ли, че палитрата на художника е прекалено крещяща, сър?

— Не намирам. Друго?

— Оставам с впечатлението, сър, че госпожица Пендълбъри ви е придала възгладно изражение.

— Възкакво?

— Гладно, сър. Като на вълк, дочул заблеяло наблизо агънце.

Налагаше се да изтръгна с корен тези бабини деветини.

— Не наблюдавам никаква прилика, Джийвс, с вълци и заблеяли агънца. Нито наблизо, нито отдалече. Погледът, който си забелязал, обозначава замечтана унесеност и намеква за наличието на голяма Душа.

— Сега разбирам, сър.

Смених темата.

— Госпожица Пендълбъри спомена, че ще намине днес следобед да провери как и къде сме окачили портрета. Да е идвала тъдява?

— Да, сър.

— И си тръгна?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че вече я няма? — изохках аз.

— Да, сър.

— А не спомена ли, че пак ще дойде?

— Не, сър. Останах с впечатлението, че госпожицата няма такива намерения. Беше доста разстроена, сър, и изрази желание да се прибере в студиото да си отдъхне.

— Разстроена? От какво?

— От катастрофата, сър.

Не се улових за главата само защото ръцете ми омекнаха до несъстоятелност.

— Само не ми казвай, че е катастрофирала.