П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Какво?

— Така е. Не му стига, че е малоумен, ами е и долен крадец.

— Не може да бъде!

— Може, може. Чичо му иска предмета за колекцията си. Чух го да заговорничи с леля си по телефона има-няма половин час. „Трудно ще ми се размине — каза той, — но ще направя каквото мога. Знам колко алчно ламти чичо Том по тази статуетка.“ Вечно краде къде каквото види. Още първия път, когато го срещнах в един магазин за антики на Бромтън Роуд, той за една бройка да задигне чадъра на баща ти.

Чудовищно обвинение, което с лекота мога да опровергая. Съгласен съм, че ние тримата с него и татко Басет се намирахме в споменатия магазин за антики на Бромтън Роуд, но онова за чадъра беше просто забавно недоразумение. Татко Басет го бе подпрял на един стол от седемнайсети век и това, което ме подтикна да го взема, беше някакъв първичен инстинкт, подбуждащ мъжа без чадър, какъвто бях онази сутрин, да се пресегне неосъзнато към най-близкостоящия такъв, както цвете се обръща към слънцето. Цялата случка можеше да се обясни с две думи, но те не ме оставиха да кажа и една, та това чудовищно петно си остана лепнато върху честта ми.

— Ти ме шокираш, Родерик! — каза Мадлин.

— Да, знаех си, че това ще те стресне.

— Ако наистина е така, ако Бърти наистина е крадец…

— Е?

— Аз, естествено, повече няма да имам нищо общо с него. Но не мога да го повярвам.

— Ще доведа сър Уоткин — каза Споуд. — Може би ще повярваш на баща си.

След като той се изнесе, Мадлин сигурно е стояла втрещена няколко минути, защото не долових никакъв звук откъм нея. После вратата се отвори и се чу деликатно покашляне, което ми беше до болка познато.

Беше онази тиха кашлица на Джийвс, която винаги ми напомня за някоя много стара овца, прочистваща гърлото си на отдалечен планински връх. Ако си спомняте, той се изкашля така пред мен при онзи случай, когато за пръв път му се явих по тиролска шапка. Най-често кашлицата му изразява неодобрение, но съм я чувал и преди да подхване някоя деликатна тема. А щом заговори, разбрах какво възнамерява да направи, тъй като гласът му бе приглушен.

— Дали не бихте ми отделили един момент, госпожице?

— Разбира се, Джийвс.

— Във връзка с господин Устър.

— Да?

— Трябва да започна с това, че минавах покрай вратата, когато случайно дочух забележката на негова светлост по адрес на господин Устър. Негова светлост притежава мощен глас. И аз се озовах донякъде в двусмислено положение, разкъсван между лоялността към работодателя си и естественото желание да изпълня своя граждански дълг.

— Не те разбирам, Джийвс — каза Мадлин и това важеше и за двама ни.

Той се изкашля отново.

— Тревожа се да не би да си позволя нетактичност, госпожице, но ако мога да говоря откровено…

— Да, ако обичаш.

— Благодаря ви, госпожице. Думите на негова светлост, изглежда, потвърдиха един слух, циркулиращ сред прислугата, че вие възнамерявате да сключите брачен съюз с господин Устър. Ще бъде ли недискретно от моя страна, ако попитам, дали това отговаря на истината?

— Да, Джийвс, това е вярно.

— Ако ме простите, госпожице, мисля, че правите грешка.

„Браво, Джийвс, ти си на верен път“, казах си аз с надеждата, че ще продължи в същия дух. Чаках напрегнато отговора на Мадлин и малко се страхувах, че можеше гордо да вирне глава и да се освободи от присъствието му. Но тя не го направи. Само повтори, че не го разбира.

— Ако позволите, ще обясня, госпожице. Крайно ми е неприятно да се изразявам в критичен дух спрямо работодателя си, но съм убеден, че трябва да знаете. Той е клептоман.

— Какво?

— Да, госпожице. Надявах се, че ще успея да запазя тази малка тайна, както винаги съм я пазил, но той вече върши неща, които не съм в състояние да прикривам. Докато подреждах дрехите му днес следобед, открих между тях тази малка черна статуетка, скрита под бельото.

Чух Мадлин да издава звук като от полупразен сифон.

— Но тя принадлежи на баща ми!

— Ако мога така да се изразя, нищо никому не принадлежи, ако господин Устър го хареса.

— Значи лорд Сидкъп беше прав?

— Точно така, госпожице.

— Той каза, че господин Устър се опитал да открадне чадъра на баща ми.

— Аз също го чух и обвинението му бе основателно. Чадъри, бижута, статуетки — всички те са мливо в мелницата на господин Устър. Не мисля, че той е в състояние да обуздае тази своя болезнена склонност. То е форма на душевно недомогване. Но не знам дали един съд би възприел това мнение.