П. Удхаус - Граф или бръснар

Дори Фреди, който все още гледаше на себе си като на едва ли не разчленен труп, остана впечатлен от забележката.

— За бога, прав си — възкликна той. — Бедните коне! Сигурно вече са подивели. Хайде!

Войнственият дух на рицарите-кръстоносци, за който бе споменал Тони, изглежда бе изчезнал безвъзвратно в небитието, защото претендентът за техен потомък стоеше насред стаята като подплашена яребица. Върху лицето му бе изписан ужас.

— Не мога да дойда — изблея умолително той. — Ако ми видите синините, сърце няма да ви даде да ме карате да ходя. Десният ми хълбок прилича повече на картина на слънчев залез, отколкото на човешки крак.

— Предлагам — обади се Вайолет — господинът да ни покаже своя десен хълбок.

Тони отново се раздвижи неспокойно. Изпитваше точно същото чувство за крещяща несправедливост както когато гледаше група побойници да налагат някой по-слаб от тях.

— Синини, не синини — отсече сър Хърбърт надуто — ти трябва да се научиш да яздиш. Наясно ли си, че като граф Дройтуич ти автоматично ставаш Водач на ловната дружинка на Малбъри?

— Предполагам си мислиш — иронично отбеляза лейди Лидия, — че водачът на ловна дружинка може да предвожда хората с велосипед.

След всеки залп на обединената артилерия Сид ставаше все по-мрачен.

— Ако зависеше от мен, щях да разпусна проклетата ловна дружина на Малбъри.

Напрегната тишина последва репликата. Сър Хърбърт се обърна към съпругата си с ледено спокойствие.

— Няма смисъл, Лидия — каза той. — Трябва да се откажем да се занимаваме с него, защото усилията ни са безполезни. Да го оставим да се пържи в собствения си сос. Щом не иска да бъде подготвен за положението, което ще заеме, да прави каквото иска.

Искрата на бунта, пламнала в гърдите на Сид, угасна безславно и обхванат от паника той се предаде.

— Ще отида — отчаяно извика той. — Ще отида. Добре че калта на Роу изглежда сравнително мека.

— Почакай малко — спря го Тони.

Обичайната му ведрина бе изчезнала и когато пристъпи към Сид лицето му бе смръщено. Тони имаше намерение да постави нещата на мястото им.

— Чакай малко — каза той. — Слушай, Сид, нещастно заблудено магаре. Те те правят на глупак.

— Тони! — викна лейди Лидия.

— Няма нито една причина, поради която се налага да яздиш, ако не ти се иска.

Сид беше спрял пред вратата и го изучаваше с присвити очи. Кокни до мозъка на костите си, той притежаваше и вродената подозрителност на тази особена категория лондончани към внезапни прояви на добронамереност.

— Какво те накара да ми кажеш това?

— Жал ми е за теб.

— О? — Сид се засмя горчиво. — Мислиш си, че си по-умен от мен, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Аз обаче веднага прозрях намеренията ти — каза Сид със задоволството на добър човек, открил и разобличил змия в човешки образ. — Ти не искаш да се науча да яздя, нали? Иска ти се да спрат да ми помагат и да ме оставят да стана за посмешище преди моят случай да се разгледа другия месец от комисията. Това те устройва идеално, а? Но аз отивам да яздя, дори целият да заприличам на картинна галерия.

— Не забравяй концерта в пет — напомни му лейди Лидия.

— Концерт ли? — ченето на Сид увисна като повехнала хризантема. — Господи! Съвсем забравих. Добре, лельо, ще бъда там… Какъв живот!

И той повлече крака навън — същински мъченик на път за кладата. Фреди хвърли последен самосъжалителен поглед в огледалото и го последва. Непосредственото бъдеще за него бе също толкова черно колкото и за неговия партньор по неволя.

— Когато ме видят на Роу, сигурно ще се разбягат — въздъхна той. — Така съсечен през средата на лицето, всеки затворник ще ме помисли за свой събрат!

В салона строгата непреклонност на Семейния съвет, разпердушинила набързо съпротивата на Сид, се трансформира във весела глъчка и радостно оживление. Опиянението от удържаната победа върна на сър Хърбърт вида на добродушен провинциален джентълмен, с каквато цел Природата го беше създала, заличавайки маската на строг съдия, разправящ се с особено опасен криминален престъпник, носена от него в предишната сцена. Лейди Лидия и Вайолет се усмихваха щастливо.

Само Тони стоеше безучастен към радостните трепети на малката група. Лицето му все още беше мрачно и той гледаше с неприязън масовото веселие.

— Върховно! — беше коментарът на сър Хърбърт.

— Трябва да призная — съгласи се Вайолет, — че отстъплението му беше паническо.