П. Удхаус - Граф или бръснар

— Виж какво направи! — викна той с трептящ от емоции глас. — Каква ужасна рана! И ти наричаш себе си бръснар!

Отговорът на Сид можеше да бъде подобаващ — да, случи се, но и бръснарите стават жертва на неволен спазъм, когато някой им кресне неочаквано в ухото насред тази деликатна работа — бръсненето… Но Сид погледна на нещата от друг ъгъл.

— Аз не съм бръснар. Аз съм граф.

Сър Хърбърт изпръхтя.

— Прекрасен граф!

Тони огледа профила на Сид.

— Наистина ли мислиш така? — попита той със съмнение в гласа.

— Исках да кажа — ама че граф! — поясни сър Хърбърт. — Бръсне!

— Сигурно през тези две седмици страшно са му липсвали бръснарските ухания — намеси се и Вайолет. Никой не харесваше особено Вайолет и последната забележка обясняваше защо.

Сид бе успял да възстанови своите временно изчезнали от шока солидни способности в изкуството на спора, а това пък му възвърна самоувереността. Той много добре знаеше на какво е способен в словесните битки.

— Добре, добре, добре! — вдигна ръце той. — Съжалявам. Поддадох се на импулса. Но вината не е моя. Всички Дройтуич са били импулсивни. Дойдох тук, за да си взема някои неща, но когато видях, че има опасност да прережат гърлото на по-малкия ми брат, се намесих. Не съм направил нищо лошо, нали така?

— Не, с изключение на тези противни предположения, че съм щял да прережа гърлото на Фреди — не се съгласи Тони.

— Но то е прерязано — изстена гореупоменатият. — Кървя като фонтан.

Борбеният устрем на Сид скоропостижно се спомина. Напрежението на последните две седмици си каза тежката дума. Той остави бръснача и разпери мълчаливо ръце в знак на отчаяние.

— О, по дяволите с всичко! — измърмори той. — До гуша ми дойде.

След тези си думи Сид се дотътри до прозореца и се загледа навън, а гърбът му, единствено видим за компанията, бе досущ като на човек, понесъл премного скърби. Сър Хърбърт и лейди Лидия размениха заговорнически погледи.

— Разбирам — каза лейди Лидия. После замълча, а когато заговори отново, гласът й звучеше спокойно, без предишната войнственост. Сега поведението й беше на добросърдечна жена, потресена до дъното на душата си от иеблагодарността. — До гуша ти е дошло от обучението, което се изисква за твоята обществена позиция? Не оценяваш онова, което правим за теб? Добре тогава, ако не желаеш нашата помощ…

Сид подскочи като ужилен, обърна се бързо, а по лицето му бе изписана тревога.

— Не съм казал подобно нещо.

— Тогава какво, по дяволите, означава твоето поведение? — намеси се разгорещено и сър Хърбърт. — Ти трябваше да яздиш на Роу, а ние те откриваме тук в този салон и то отдаден на предишните си просташки занимания…

— Каква е ползата — попита лейди Лидия — да се мъчим да те образоваме, когато…

— Съжалявам.

Тони се размърда неспокойно. Досега той искрено се забавляваше — наслаждаваше се на тази занимателна комедия, а гледката на стенещия в стола Фреди приятно галеше сетивата му. Но сега за първи път осъзна, че ситуацията има и своята драматична нишка. Погледна към Сид. Бедният кандидат-аристократ се бе сгърчил като изцеден лимон. Тони въздъхна и загриза устни.

За разлика от Тони лейди Лидия не споделяше подобни угризения и продължи с масирания артилерийски обстрел.

— Струва ми се, че ти изцяло си се предал.

Сид я погледна жално.

— О, не говори така. Просто ми стана криво за момент. Струва ми се — продължи той унило, — че нищо не правя както трябва и започвам да се чудя дали ябълката си струва стомашните болки.

— Интересна метафора — отбеляза лейди Лидия, затваряйки очи.

— Дали конфитюрът си струва брашното, трябваше да кажа, може би.

— Смисълът е същият.

По време на целия разговор, окайвайки трагичната си участ, Фреди продължаваше да се блещи пред огледалото.

— Кървенето спря — изкрещя неочаквано той. — А сега какво? Тетанус, предполагам.

— Съжалявам — изрази отново разкаянието си Сид.

— Твърде късно е за съжаления — отвърна мрачно Фреди. — Твърде късно е. Виж ме на какво приличам.

Лейди Лидия върна разговора на предишната тема.

— Е, добре, няма да го обсъждаме повече — отсече тя. — Върви и си вземи урока по езда.

— Урока по езда ли? — повтори унило Сид. Той таеше слаба надежда, че в общата неразбория и суматоха въпросът с язденето ще бъде забравен.

— Мъргатройд те чака с конете от два и половина.

— И ако не уважаваш името Дройтуич — заядливо се обади сър Хърбърт, — то поне уважавай конете.