П. Удхаус - Граф или бръснар

— Ти ще пиеш чай — отсече икономът. — И ще го пиеш в моя килер, ти, заблудена стара нещастнице. Хайде, тръгвайте и двамата.

— Къде е Поли? — попита с треперлив гласец мамчето Прайс.

— Отиде в парка да гледа зайците — осведоми я Сид. — Никога не била виждала зайци в живота си. Ще е тук за чая. Това е нещо като вроден инстинкт.

— Тя е чудесно момиче, тая Поли. Вярно, американка е — каза мама Прайс като човек, който не се страхува да гледа както светлата, така и тъмната страна на нещата, — ама никога не съм я виждала да стреля и да убива както правят през цялото време повечето американци. Тя е най-тихото, мило и любезно момиче, дето някога съм срещала и не е гръмнала нито един човек досега, доколкото ми е известно.

— Не мога да откъсна мама от тия филми — обясни Сид. — Тя си мисли, че всички в Америка са чикагски горили.

— Вадят пистолети от джобовете си и пушкат по хората — каза госпожа Прайс кисело. — Не мога вече да ги издържам и ако бях някой големец, щях да ги забраня със закон. Ама слуша ли ме някой? Поли обаче изобщо не е такава, нищо, че е американка. Тихо, мило и любезно момиче, а и много я бива с косата и маникюра. Не можеш да направиш нищо по-умно от това да се ожениш за Поли, Сид. Ще ти бъде добра съпруга. Никакви глупости. И никой не е гръмнала.

— Не съм мъж за женене, мамо — смъмри я Сид. — Много съм зает със салона. Нямам време за момичета. Моята ножица е моето момиче.

— Сичко, дето го искам — изхлипа мама Прайс, променяйки темата, — е само ей толкоз любов.

— И аз също. И препечена филийка с масло. Хайде, мамо. Ще се почувстваш друг човек след чаша чай.

— Къде е Негова светлост? Искам да го притисна до сърцето си.

— Ще го притиснеш по-късно — каза Слингсби нетърпеливо. — Хайде! Съмнявам се, че на света има по-досадни и изнервящи човека роднини от моите…

Вратата се затвори. В дневната се възцари мир и спокойствие.

Но покоят бе разперил ефирните си криле не само над дневната на Лангли Енд. Следобедът бе достигнал онзи вълшебен миг, в който, ако по някаква щастлива случайност старата Англия бе споходена от хубаво време, всички живи същества притихваха като омагьосани. Сякаш целият свят се бе унесъл в сладка дрямка. Сенките се протягаха лениво сред ливадата. Птиците сънливо шумоляха и храсталака. Във въздуха се промъкваше свежа прохлада, обещаваща сумрак и отдих.

И в тази омайна тишина неочакваният моторен рев прозвуча като тръбата, възвестяваща Страшния съд. Само по себе си боботенето на един съвременен мощен автомобил е достатъчно стряскащо, а когато е подсилено от неистово бибипкане, скърцане на спирачки и уплашен писък, то ефектът е разтърсващ и нещата започват да звучат като материал за първа страница на ежедневник.

Внезапният шум бе последван от внезапна тишина. Зловеща тишина. Тя бе прогонена от скърцане на обувки голям номер по чакъла на алеята и в дневната през френския прозорец, все още по къс ръкав, се появи лорд Дрой-туич, стъпващ предпазливо, защото в ръцете си носеше момиче. Той се огледа наоколо, фокусира дивана и се насочи към него, като внимателно положи деликатния си товар върху възглавницата. След като направи това, лордът отстъпи назад, избърса потното си чело и загледа угрижено момичето.

— О, майко мила! — възкликна лорд Дройтуич.

Момичето лежеше по гръб върху дивана със затворени очи. Приличаше на ранена птица — това си помисли смутеният пер, докато я гледаше. Беше дребно, крехко същество с изключително приятни за окото черти и уста, която, ако някога се отвореше отново, то щеше да бъде за усмивка.

— О, божичко! — изстена отново лорд Дройтуич, отчаяно сграбчи отпуснатата ръка на момичето и я потупа настоятелно. Почувства се така все едно нанася побой на пеперуда, но продължи с тупането. Най-накрая с облекчение забеляза как клепачите на младото момиче потрепват и тя отвори очи.

Очите се оказаха привлекателни — големи, с цвят на отлежало шери, но Тони беше много далеч от идеята да си играе на ценител на очи. Дори ако бяха изпъкнали като на жаба, той пак щеше да подскочи от радост. Единственото нещо, което повелителят на този дом в момента искаше, беше момичето върху собствения му диван да отвори очи. И то го направи.

— Здравейте — поздрави девойката.

Гласът й също бе приятен — нисък и мелодичен, с едва доловима нотка на чужд акцент и придаваше на нещата още по-приемлив вид. Но Тони, сляп за красиви очи, беше глух и за мелодични гласове. Затова продължи да бърше чело мълчаливо.