П. Удхаус - Граф или бръснар

— Вървете, милорд. Нещо против да се помотая наоколо, докато ви няма?

— Разбира се, че нямам. Харесваш ли картини?

— Тая си я бива — каза Сид, който явно бе решил веднага да приведе в действие намерението си и бе поел на обиколка из стаята. Горната реплика бе предназначена за портрет, окачен в далечния край на помещението. Картината представляваше мъж с доста войнствен вид, облечен в доспехи. Брадичката на субекта сочеше предизвикателно към някакъв невидим враг, а дясната му ръка стискаше здраво дръжката на доста дълъг и по всяка вероятност доста остър меч. Сид го зяпаше с неволен респект.

— Кой е този? — попита той.

— Това един от моите предци — обясни Тони. — Наричали са го Ричард Дългия меч. Нахвърлил се на краля на Шотландия, защото последния имал смелостта да го нарекъл лъжец. Бил осъден на удавяне и разчленяване.

— Леле! И разфасовали ли са го?

— Дъщеря му успяла да вкара в килията му меч — същия този меч, който държи на картината. Така той успял да се освободи и да избяга.

— Весело са си живеели в ония дни.

— Гледай ти! — възкликна Тони.

— Да, милорд?

Тони се беше втренчил в своя гост. Сид се размърда неспокойно. Той беше чувствителен към външността си и започна да се чуди дали няма някоя сажда на носа си.

— Ама че интересна работа — обади се отново Тони. — Знаеш ли, че вие двамата си приличате.

— Аз и той ли?

— И приликата е доста очевидна.

Сид се изкиска закачливо.

— Нямам вина, милорд. Нито един от моите роднини не е познавал някой от вашите с изключение на мама, но аз мога да се закълна, че тя винаги си е знаела мястото.

Тони се засмя.

— О, изобщо не искам да я клеветя, Сид. Е, добре, оставям те. Ако искаш да запалиш цигара, ще намериш ей там.

— Благодаря, милорд.

Тони излезе от стаята през френския прозорец, но Сид, макар и решен да се възползва от поканата, не бързаше да отиде до масата, където стоеше кутията с цигарите. Той остана пред портрета, като продължаваше да се взира в него. Сид зае позата, в която бе застанал Ричард Дългия меч, вирна брадичка, а с дясната си ръка стисна дръжката на невидим меч.

— Странно! — измърмори той.

В този миг вратата се отвори. Беше Слингсби. Импозантното лице на иконома придоби разтревожено изражение.

— Ей, ти! — каза строго той.

Сид излезе от своя унес.

— Здрасти, чичо Тед.

— Къде е майка ти? — попита икономът.

— Откъде да знам. Не е ли свряна при теб в килера?

— Не е. Тази жена се шляе из къщата, а изобщо няма работа там.

— Тя няма да направи нищо лошо. Просто обича да поразгледа старата бърлога. Нали е живяла тук две години, когато Негова светлост е бил бебе.

— Това няма значение. Нейното място е в помещенията на прислугата. Мястото й не е в къщата, както и твоето не е в тази стая.

Сид Прайс никак не харесваше чичо си и му се стори, че е дошло времето да го постави на мястото му.

— Така ли мислиш? — сопна му се той. — Нека обаче ти съобщя, че имам изричното разрешение на Негова светлост да стоя в тази стая. Дори нещо повече, не само, че ще стоя тук, но и ще си запаля цигара.

— Само да си посмял!

— Имам специална покана от Негова светлост — каза Сид триумфиращо. — Набий си го добре в главата.

Икономът загуби за миг дар слово от възмущение, но скоро се окопити.

— Безсрамен млад проклетник! — изсъска той.

Сид протегна ръка, стискаща дръжката на невидимия меч.

— Замълчи, пажо, или ще те съсека през средата с моя верен меч!

— Да не си полудял?

— Само малка безобидна шегичка, чичо Тед. Негова светлост ми каза, че много приличам на този образ там горе.

— О, така ли ти каза?

— Да, така ми каза. Ама и аз го забелязах. Приликата наистина е впечатляваща.

Той погледна към портрета със съжаление.

— Дявол да го вземе! Искаше ми се да имам за прародител войн като този. Сигурен съм, че от мен щеше да излезе много по-свестен граф от доста от истинските перове.

— Какви ги приказваш, младежо? — скастри го строго Слингсби. За мъж с неговото телосложение бе изключено да подскочи от изненада, но силна вълна от смайване разтърси солидната икономска конструкция. — Не смей да оскверняваш моята къща със социалистическите си дивотии!

— Твоята къща? — изкикоти се Сид. — Шапки долу пред Негова светлост лорд Тед от Слингсби. Запознайте се с благородния дук!

Икономът гледаше племенника си с нескрито възмущение. За стотен път съжаляваше, че не се е заел лично с възпитанието му. Безобразното поведение на съвременното младо поколение често смущаваше Слингсби, а в проклетия му племенник изглежда се бяха вселили всички калпави качества на днешните младежи. Той шумно издиша през нос.