П. Удхаус - Скрито-покрито

— Имението се намира близо до селцето Ръдж-ин-дъ-Вейл на трийсетина километра оттук. Принадлежи на господин Кармоди.

— На господин Лестър Кармоди, който беше наш пациент ли?

— Да. Аз съм негов племенник.

— Племенник, а?

— Да.

— Друг път!

— Защо, не ми ли вярваш?

— По една случайност — подхвана Фланъри и пусна едната си ръка от металната пръчка, за да засуче самодоволно мустаците си — съм виждал племенника на господин Кармоди. По-висок и по-слаб е от теб, пък и по-симпатичен. Един ден беше дошъл на посещение при чичо си, та ми го показаха.

Макар че беше доста болезнено, на Джон му се прииска да заскърца със зъби.

— Бил е другият племенник на господин Кармоди.

— Друг племенник, а?

— Пада ми се братовчед.

— Братовчед, а?

— Казва се Хюго.

— Хюго, а?

— Престани, човече! — кресна Джон. — Папагал ли си?

Ако не се беше покатерил на дървена стълба, Фланъри щеше високомерно да се изпъчи, но поради нестабилността на опората се задоволи с изражение, демонстриращо накърнените му чувства.

— Не, младежо — отговори с достойнство, което много му прилягаше. — В отговор на въпроса ти заявявам, че не съм папагал. Назначен съм за асистент на доктор Туист, който ми плаща да се грижа за пациентите, да следя да не пушат цигари и да изпълняват съвестно физкултурните упражнения. Както споделих с младата дама, аз познавам човешката природа и никакви хитрини не ми минават. Още повече, че госпожицата ме предупреди за номерата ти. „Внимавайте, старшина — каза ми и умоляващо ме изгледа. — Горкичкото момче сигурно ще се помъчи да ви завърти главата, като заяви, че е богатият наследник на прочута фамилия, обитаваща някое съседно имение. Предупреждавам ви, старшина, опасността е сериозна.“ А пък аз й казах: „Госпожице, никой не може да надхитри Егбърт Фланъри. Врял и кипял съм в тая работа.“ Младата дама каза: „Бога ми, де да имаше повече мъже като вас, старшина. По-спокойно щеше да се живее на този свят, старшина.“

Джон притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия:

— Млада дама ли? За коя млада дама говориш?

— Не се прави на паднал от небето, младежо. Говоря за госпожицата, дето те настани тук. За тази млада дама става въпрос.

— За тази ли?

— Да, приятелю. За онази, която те доведе.

— За онази, която ме доведе, а?

— И ни помоли да се грижим за теб.

— Помолила ви е да се грижите за мен, така ли?

— Престани, човече! — заповяда Фланъри. — Папагал ли си?

Умелият „удар“ не направи впечатление на Джон, чието съзнание беше заето с по-важни неща. Така той пропусна най-голямото остроумие, което някога е изричал старшина от армията на Негово величество. Внезапно изпита чудовищно подозрение, което му подейства като удар с юмрук. Всъщност не беше подозрение, а ужасяващо прозрение. Ако е заключен в проклетата стая по нареждане на Доли Молой, то, колкото и да е невероятно, Доли Молой е замесена в престъпната дейност на Туист. Не знаеше каква е връзката помежду им, но бе сигурен, че тя съществува.

— Говориш за… — Гласът му пресекна.

— Говоря за сестра ти, господинчо, която те доведе тук с колата си.

— Какво! Това е моята кола!

— Не можеш ме излъга, приятел. С очите си я видях как отпътува с автонобила преди няколко часа. Махна ми с ръка — добави Фланъри, засука мустак и в гласа му се прокрадна нежност. — Да, младежо! Обърна се и ми махна с ръка!

Джон мълчеше. Беше си глътнал езика. От гледна точка на застрахователната компания кражбата на кола е по-маловажна в сравнение с изчезналите безценни вещи от галерията в Ръдж Хол, но за Джон загубата на любимия двуместен автомобил бе равнозначна на смъртоносен удар. Обичаше колата си, поддържаше я, бдеше над нея като над по-малка сестра. А сега беше изчезнала.

— Хей! — извика. — Пусни ме! Веднага ме пусни!

— Няма, млади момко. Обещах на сестра ти…

— Не ми е сестра! Нямам сестра! Човече, нима не разбираш…

— Разбирам и още как, приятелче. Искаш да ме преметнеш, обаче аз не съм вчерашен. — Старшината замълча, сетне замечтано добави: — Младата дама специално ме предупреди, че ще се опиташ да ме подкупиш.

Джон мълчеше и си мислеше: „Милата ми кола! Скъпата ми приятелка! Ще я видя ли отново?“

— Да ме подкупиш! — натърти Фланъри и се ококори. Личеше си, че при мисълта за подкуп на този добродетелен човек му се повдига. — Каза, че ще ме подкупиш, за да те пусна.

— Няма такава опасност — процеди младежът. — Беден човек съм.

Фланъри замълча, после изрече едно подигравателно „Ха!“ и отново настъпи тишина.