П. Удхаус - Скрито-покрито

Приближи се до вратата и се опита да я отвори, но установи, че е заключена. Решетките на прозореца само затвърдиха убеждението му, че е затворник. Не знаеше доколко са верни останалите му предположения, но безспорен факт бе, че ще остане в тази стая, докато някой го освободи.

Първата му реакция беше раздразнение от абсурдността на положението. Нима този Туист си въобразява, че е възможно завинаги да затвори някого в таванската стая на къщата си?

Сетне мъглата, обгърнала съзнанието му, се вдигна и мозъкът му стана по-пъргав. Разбра, че постъпката на Туист съвсем не е била детинска. Целта му е била да спечели време, за да изчезне с откраднатите вещи, и със сигурност я беше постигнал. Разбра още, че ако остане още дълго пленник в тази стая, мошеникът ще се отърве безнаказано.

Трябва спешно да предприеме нещо, но какво? Отново отиде до вратата и внимателно я разгледа. Убеди се, че този път за бягство е невъзможен. Можеше до посиняване да блъска вратата с рамо, но солидният дъбов плот нямаше да поддаде.

Приближи се до прозореца и задърпа металните пръчки, но те не помръдваха.

Изглежда, оставаше само един начин да се освободи от плен.

Той извика.

Постъпката му беше лекомислена. Горната част на главата му едва не отхвръкна. Джон се хвана за слепоочията и на косъм предотврати катастрофата, после с бавни стъпки се добра до леглото. Просна се възнак и остана неподвижен, докато невидими инквизитори забиваха в главата му нажежени метални шишове.

След малко агонизиращата болка стихна. Той отново стана и със залитане се насочи към каната, която в момента беше единствената му приятелка на този свят.

Тъкмо бе подобрил собствения си рекорд по изпито на един дъх количество вода, с периферното си зрение долови някакво движение. Извърна глава и видя глава и рамене, очертани в рамката на прозореца.

— Хей! — извика човекът. Гласът му беше като трясък на камион, натоварен с метални греди, който се движи по неравен паваж. — Донесох ти чай!

Долната част на червендалестото лице на непознатия беше украсена с внушителни мустаци, засукани на възбог. В раменете беше широк като гардероб, очите му бяха като маслинки. Веднага се разбираше, че това видение е само мостра, тъй да се каже първа серия от един старшина. Освен ако не бе паднал от небето (което, доколкото Джон познаваше старшините, беше невероятно), непознатият по всяка вероятност се бе покачил на дървена стълба.

Предположението му се оказа правилно. Старшина Фланъри с риск за крайниците и за живота си се бе изкачил до таванския прозорец, за да нагледа пациента и да му поднесе ободряваща напитка.

— Вземи си чая, младежо! — избоботи с гръмливия си глас. Жестът му беше благороден, но твърде закъснял. Джон току-що беше изгълтал една трета от съдържанието на кана с вода и изобщо не му беше до чай. Бе принуден да откаже любезното предложение поради липса на място. В момента най-много му се искаше да поговори с някого, затова изтича до прозореца и попита:

— Кой си ти?

— Казвам се Фланъри, младежо.

— Как попаднах тук?

— В стаята ли?

— Да.

— Аз те занесох на ръце.

— Признаваш си, значи! — кресна Джон. — Веднага отключи вратата, мътните те взели!

Старшината укоризнено поклати глава:

— Не ми дръж такъв език. Няма да постигнеш нищо с ругатни, господинчо. Изпий си чая и повече да не съм те чул да говориш такива думи! Ако беше пил повече чай и по-малко от… другото, нямаше да се подредиш така.

— Ще отключиш ли вратата?

— Не, сър. Няма да я отключа. Няма да отключа никакви врати. Първо ще те държим под око ден-два, та да се убедим, че няма да има изнасилие.

— Слушай — подхвана Джон, потискайки желанието си да провре ръка между решетките и да го цапардоса с лъжичката, — не знам кой си…

— Вече ти казах, че името ми е Фланъри. Старшина Фланъри.

— …но не вярвам да си замесен в тази работа.

— Разбира се, че работя тук, сър. Аз съм помощникът на доктор Туист.

— Ах, ти, глупако, не разбираш ли, че този човек е престъпник!

Старшината го изгледа по-скоро с огорчение, отколкото с гняв:

— Бъди малко по-учтив, момко. Твърдоглавието няма да те доведе до никъде, нали? Запомни, че блага дума заключени врати отваря.

— Този Туист снощи обра нашата къща. Ясно ли ти е, че като ме държиш заключен, ставаш негов съучастник, помагаш му да избяга?

— Обрал е къща, тъй ли? И коя ще да е тази къща?

— Нарича се Ръдж Хол.

— Никога не съм чувал туй име.