П. Удхаус - Скрито-покрито

— Бива си го туй чудо. Жалко, че доскоро не бях чувал за него. Дайте ми още едно шишенце.

Аптекарят засия не само защото търговията му процъфтяваше, но и поради факта, че имаше добро сърце и се радваше да облекчи страданията на ближните си.

— Знаех си, че ще го одобрите, полковник. Напоследък едва смогвам да задоволя търсенето. Вчера например продадох едно шишенце на господин Кармоди-старши.

Полковникът се намръщи, сякаш някой беше пресушил извора на доброто му настроение.

— Не споменавайте пред мен името му! — възкликна гневно.

— Разбира се — побърза да отговори Час. Байуотър.

Настъпи неловко мълчание и Пат реши, че е време да се намеси:

— Значи господин Кармоди се е върнал. Научих, че е бил в някакъв санаториум.

— Да, госпожице, в „Стройни и здрави“ — намира се близо до Лоуик.

— Мястото му е в затвора! — отсече полковникът.

За щастие в последния момент господин Байуотър се усети и не каза обичайното „разбира се“, което щеше да бъде в разрез с принципа му да не взема страната на нито един свой клиент.

— Върна се завчера, госпожице, и тутакси някакъв комар го ухапа по носа.

— Браво на насекомото — избоботи полковникът.

— Обаче аз го снабдих с вълшебния еликсир — продължи аптекарят, едва сдържайки гордостта си — и само едно намазване облекчи болката.

— Много жалко — отбеляза Уайвърн и язвителната му забележка породи реална опасност разговорът отново да замре. В този момент иззад вратата се дочу настойчиво сумтене. Бащинска усмивка озари лицето на аптекаря:

— Това е кучето на господин Джон! — възкликна и посегна към дражетата против кашлица.

Пат отвори вратата и установи, че Час. Байуотър не се е излъгал. Емили изджафка — дали от гняв, че са я накарали да чака, или от радостно предчувствие — влезе с царствена походка, окуми се пред щанда и очаквателно се втренчи в аптекаря.

— Здравей, Емили — поздрави я Пат.

Кучешката госпожица я изгледа накриво — личеше, че не е познала девойката, и е разгневена, задето прекъсват важното й съвещание. Сетне отново се зае да хипнотизира аптекаря.

— Бонбонче ли искаш, миличка? — попита той, разтапяйки се от умиление.

— Да му се не види, престани да се лигавиш! — сопна се Емили, според която поведението му бе крайно глупаво.

— Още малко и ще проговори! — усмихна се господин Байуотър. — Досущ човек е, нали?

Полковникът, към когото бе отправено запитването, явно не споделяше възхищението на аптекаря. Измърмори нещо под носа си, заплашително изгледа териерката и машинално вдигна крак, сякаш изгаряше от желание да изрита рошавата досадница.

— Нали е досущ човешко същество, госпожице? — настойчиво попита Час. Байуотър, макар че ентусиазмът му бе поохладен от поведението на полковника.

— Разбира се — разсеяно отговори девойката.

Аптекарят толкова се стресна от нарушаването на авторското му право върху фразата, че изпусна ментоловото бонбонче и Емили побърза да го лапне.

Пат не откъсваше поглед от вратата. Внезапно установи, че диша на пресекулки, а сърцето й тупти по-бързо от обикновено. Беше смаяна от реакцията си. Защо тръпне в очакване на бедния Джони, всепризнатото мекотело, сякаш държи на него? Мислено се упрекна заради абсурдното си поведение и се опита да възвърне самообладанието си. Усилията й останаха напразни. С нежелание установи, че сега сърцето й бие до пръсване.

Навън отекнаха стъпки, сянка падна върху тротоара, напечен от жаркото слънце, и Доли Молой влезе в магазина.

Едва ли сте се замисляли по колко начина различни хора възприемат една и съща личност. Всеки от присъстващите в магазина реагира по своему, сякаш прага бяха прекрачили четири жени на име Доли Молой.

Полковникът видя девойка с дяволит поглед, който подсеща застаряващите вдовци, че в тях има още хляб. Той се изпъчи и машинално засука мустак. За него Доли бе олицетворение на Красотата.

За Час. Байуотър, който беше по-практичен и по-земен човек, тя представляваше Богатството. Въпреки че Соупи бе съумял да я възпре от неразумните покупки с оглед предстоящото й посещение в Ръдж Хол, тя даваше вид на състоятелна жена и аптекарят си представи как го обсипва с поръчки за скъпи кремове и вносни парфюми.

Емили пък гледаше на Доли като на самото Съвършенство. По принцип не беше много общителна и наблюдаваше света с хладен присмех, ала щом зърна госпожица Молой, мигом се влюби в нея, което, макар и рядко, се случвай дори с най-безсърдечните уелски териерки. Набързо схруска бонбончето, изприпка до новодошлата и с обожание впери поглед в нея.