П. Удхаус - Скрито-покрито

Той поклати глава:

— Прекалено опасно е, малката. Ако изчезването на вещите съвпадне с нашето заминаване, ченгетата ще хукнат по петите ни. Освен това обирите не са в стила ми. Занимавам се с определена дейност и възнамерявам да се придържам към нея. Всеки, който се отклони от призванието си, рано или късно претърпява неуспех.

— Може би имаш право.

— Разбира се, момичето ми. Не бива да бъдем алчни. Стремя се към скромни, но сигурни доходи.

— Ама представи си, че като отидем там, нещата се подредят благоприятно?

— Е, не се заричам, че ще пропусна изгодна възможност. Не обичам да рискувам, но ако ми поднесат нещо на тепсия, ще го взема.

След като цитира едно от златните правила в търговията, господин Молой облече пижамата си и се изтегна в леглото. Беше се потрудил доста и заслужаваше няколко часа сън.

Няколко години преди да се разиграят събитията, за които разказваме, по време на размириците между богаташите, живеещи на престижната Ривърсайд Роу, и далеч по-скромните обитатели на къщичките на Бъд Стрийт (възникнали поради навика на плебеите да простират изпраното си бельо в задните си дворове и да загрозяват изгледа на аристократичните си съседи), енорийският свещеник, преподобният Алистър Понд-Понд, който бе известен с цветистите си фрази, бе завършил речта си по случай откриването на ежегодните спортни състезания с прочувствен апел към спорещите страни:

— Не бива да се смятаме за обитатели на този или онзи район на Ръдж-ин-дъ-Вейл. Да се обединим! Да си спомним, че сме членове на една общност. Да гледаме на Ръдж като на едно цяло, да поставим обществените интереси над личните!

Пат Уайвърн, която се беше завърнала преди по-малко от седмица, напълно подкрепяше становището на преподобния Понд. Докато на шестия ден се разхождаше с баща си по Хай Стрийт, тя едва прикриваше разочарованието си от Ръдж, дори започваше да съжалява, че не е останала във Франция.

Вечно мрънкащите старци не са подходяща компания за младо момиче и след пет дни, прекарани само в обществото на полковник Уайвърн, Пат жадуваше скъпият й баща поне за малко да смени темата на разговор. Дори да беше присъствала на инцидента с взривения дъб, едва ли щеше да знае толкова много подробности.

Ала това не беше най-лошото. След себичната проява на господин Кармоди през онзи фатален ден, й бе забранено да стъпва в Ръдж Хол или на територията на имението, както достъпът до площада пред дома на Капулетите е бил забранен за младежа от фамилията Монтеки.

Не беше нарушила бащината заповед, но след като в продължение на четиринайсет години бе смятала имението за своя собственост, селцето й се стори най-скучното и най-тъжно място на света. Макар господин Кармоди да беше доста неприятна личност, тя беше привързана към него и й беше криво, че не може да го посети. Мъчно й беше за Хюго, а най-тежкият удар бе невъзможността да се среща с Джон.

Още от детството й той беше нейният верен рицар. Мъжете в живота й идваха и си отиваха, но Джон оставаше неизменна величина. Господин Кармоди беше прекалено възрастен, а Хюго прекалено мързелив да се занимава с нея, но Джони й посвещаваше цялото си внимание и време. Пат беше на мнение, че въпреки абсурдната вражда между чичо му и баща й той е длъжен да измисли начин да се срещне с нея. С течение на времето негодуванието й нарастваше, докато тя стигна до заключението, че не би могла да очаква друго от човек с неговия характер. Принудена бе да признае, че Джон е мекотело. Когато един мъж е мекотело, поведението му е като на мекотело, а по време на криза неговата безгръбначност е още по-силно изявена.

Тази сутрин разкаянието я беше накарало да придружи баща си до магазина на Час. Байуотьр. Полковникът я беше посрещнал с толкова трогателно нетърпение и толкова радушно, че тя се засрами от себе си. Въпреки че предпочиташе да почете книга в градината, в опит да успокои гузната си съвест, тя го съпроводи при покупката на още едно шишенце от еликсира на Брофи.

Биваше си го този Брофи. Неговият еликсир правеше местните комари за смях и ги караше да се чувстват като кръгли идиоти. Ухапваха полковника тук и там по лицето и отлитаха, изпълнени със злорадство, обаче той се намазваше с мехлема на Брофи и пет пари не даваше ча тях. От гледна точка на комарите еликсирът беше дяволско изобретение, но Уайвърн беше на противоположното мнение и тьй като беше справедлив човек, който, има ли повод, не пести похвалите си, той сподели възторга си с Час. Байуотър: