П. Удхаус - Скрито-покрито

— Знаех си, че в бардак като този ще си имаме неприятности — плачливо повтори госпожица Молой.

Като всеки провинциалист, който е пълна противоположност на разпуснатия гражданин, Джон беше хрисим човек, стриктно спазващ законите. Ако беше сам, щеше да се подчини на нарежданията, да се върне на масата и най-чинно да съобщи на полицаите името и адреса си. Ала партньорката му взе нещата в свои ръце. След секунда стана ясно, че не само прилича на тигрица, но и притежава смелостта на това грациозно животно. Сграбчи Джон за рамото и изсъска:

— Влез там!

„Там“ очевидно бе вратичката към служебните помещения на клуба и единствената стратегическа позиция, която още не се охраняваше от набит мъжага с големи стъпала и сурови очи. Младежът се спусна към вратата като подплашен заек към дупката си, без да изпуска ръката на госпожица Молой. Щом се озоваха в безопасност, той прояви изненадваща дори за самия него предприемчивост и побърза да завърти ключа.

— Бива си те! — одобрително отбеляза Доли. — Няма да ни докопат толкова лесно.

Оказа се права. Иззад вратата се разнесоха гневни викове, някой разтърси дръжката, ала тази вечер представителите на закона явно бяха забравили да вземат брадва и усилията им не се увенчаха с успех. Бегълците хукнаха по тесния коридор, минаха през друга врата и се озоваха в задния двор, където вонеше на гнило зеле и на помия.

Доли наостри уши, Джон стори същото. Някъде отдалеч се чуваше скърцане на гуми и вой на клаксони — звуци, които приличаха на мелодия, изпълнявана от „Университетските приятели“, но всъщност ги издаваха автомобилите, движещи се по Риджънт Стрийт.

— На западния фронт нищо ново — със задоволство отбеляза госпожица Молой, огледа се и добави: — А сега постави онази кофа за смет до стената и ми помогни да се покатеря на покрива. Двамата с теб се прехвърляме в съседния двор, прескачаме още една-две огради и смятай, че ще сме се отървали.

Джон седеше във фоайето на хотел „Линкълн“ на Кързън Стрийт. Струваше му се, че цяла нощ е пълзял по покриви и е прескачал стени, ала от бягството им от клуба бяха изминали едва двайсет минути.

След като качи на такси смелата си спътница, побърза да отиде в „Линкълн“, където полузаспалият чиновник на рецепцията го осведоми, че госпожица Уайвърн още не се е прибрала. Той реши да я изчака.

Не след дълго Пат се появи, придружавана от Хюго. Лятната нощ беше тиха и гореща, ала при влизането на девойката във фоайето сякаш задуха леден вятър. Беше пребледняла, но се движеше с гордо вдигната глава, а вечно ухиленият Хюго изглеждаше доста посърнал. Имаше вид на човек, когото наскоро някоя жена хубавичко го е подредила, задето я е завел в долнопробно заведение.

— Здрасти, Джон — прошепна със страдалчески глас, сякаш се намираше край смъртния одър на любимо същество. След миг обаче се пооживи, защото след като в продължение на четвърт час Пат го беше направила на бъз и коприва, в лицето на Джон той виждаше спасител, върху когото девойката да доизлее гнева си. — Къде се изгуби? Май си тръгна по-рано, за да избегнеш навалицата.

— Ей сега ще ви обясня… — подхвана Джон, но Пат му обърна гръб и поиска ключа си от служителя на рецепцията. Ако мъченица, живяла през най-кървавия период на Римската империя, бе имала повод да поиска ключа от стаята си, със сигурност щеше да говори като Пат. Девойката не повиши глас и не изглеждаше разгневена, а само смазана от скръб, задето е загубила вярата си в доброто.

— Разбираш ли… — приближи се до нея Джон.

— Има ли писма за мен? — попита тя, все едно не го забелязваше.

— Няма, госпожице — отговори служителят, а бедната девойка примирено въздъхна, сякаш тъкмо това можеше да се очаква в свят, където мъже, които си познавала през целия си живот, те водят в долнопробни заведения, а други мъже, които също си познавала през целия си живот и които отгоре на всичко наскоро са ти се обяснили с любов, най-подло се измъкват, и то в компанията на съмнителни жени, зарязвайки те в ръцете на полицаите, за да бъдеш разпитвана като престъпница.

— Случи се така, че… — отново заговори Джон.

— Лека нощ — промърмори Пат и тръгна към асансьора.

— Отвратително време, друже. Рязко понижаване на атмосферното налягане, ледени ветрове, духащи от Исландия. — Хюго сложи ръка на рамото на Джон, който понечи да последва Снежната кралица, и изрече с гробовен глас: — Няма смисъл, приятелю, не си губи времето с обяснения. Както е казал поетът, на света не съществува ярост по-голяма от тази на жена презряна и на девойка, която е била принудена да съобщи на цивилен полицай името и адреса си, и не стига това, ами той я е накарал дй повтори изявлението си, а после я е нарекъл лъжкиня.