П. Удхаус - Скрито-покрито

— Не съм упълномощавал никого!

— Хайде, де!

— Честна дума, не съм!

— Наистина ли не си помолил Хюго да опипа почвата?

— Разбира се, че не съм! Скъпият ми братовчед е подъл тип, който си пъха носа където не му е работа. Само да го пипна, ще му извия врата като на пиле!

Той намръщено се втренчи в балкона. Хюго, който в този момент надникна иззад перилото, окуражаващо се усмихна и дружелюбно помаха на братовчеда си, за да го увери, че морално го подкрепя. Отново настъпи мълчание. Нарушаваха го само воят на саксофона и дрезгавите викове на „Академичните приятели“, които бяха подхванали припева на песента.

— Това променя нещата — най-сетне промърмори Пат. — Нашата госпожица Уайвърн май се е объркала. — Тя замислено го изгледа. — Странно… Хюго беше толкова сигурен в чувствата ти.

Яката на Джон още по-силно стегна шията му, ала той успя да задейства гласните си струни:

— Не те е излъгал относно чувствата ми.

— Какво? Наистина ли?

— Да!

— Вярно ли е, че ме… че съм ти симпатична?

— Да!

— Ама…

— Да му се не види, сляпа ли си! — възкликна младежът. Срамът и душевната агония, съчетани със задушаващата яка на ризата, която е била ушита за много по-слаб човек, напълно го извадиха от равновесие. — Чувствата ми са изписани на лицето ми! Нима не знаеш, че винаги съм те обичал? Обичах те дори когато беше хлапе.

— Недей, Джони! — изтерзано извика девойката. От едва сдържаните чувства мелодичният й глас бе станал писклив. — Невъзможно е! Бях противна хлапачка и те тормозех от сутрин до вечер.

— Харесваше ми да ме тормозиш.

— Невъзможно е да се омъжа за теб. Познаваме се прекалено добре. За мен винаги си бил като по-голям брат.

Някои думи напомнят на погребален звън. Според Кийтс такава дума е „безнадежден“. Джон Карол пък беше на мнение, че „брат“ звучи също тъй отчайващо.

— Знаех си… — избърбори той. — Ама че съм глупак! Знаех, че ще ми се присмееш…

Пат се беше просълзила. Вместо върха на нослето й потръпваха устните й. Пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Не ти се подигравам, Джони… глупчо такъв. Изобщо не ми е до смях, по-скоро ме избива на плач. Готова съм на всичко, само и само да не засегна чувствата ти… знаеш го, нали? Ти си най-големият симпатяга на света, няма човек, когото да обичам като теб. — Замълча, сетне добави: — Но… бракът помежду ни е невъзможен.

Погледна го изпод око, използвайки случая, че той е извърнал глава и мрачно се взира в гърба на издокарания с фрак господин Бен Берман. В душата й бушуваха противоречиви чувства. Ако я бяха попитали какъв според нея е идеалният съпруг, сигурно щеше да опише човек като добрия стар Джони. Той беше здравеняк с открито лице, позагрубяло от вятъра и слънцето (Пат знаеше, че избраникът й ще бъде мъж, прекарващ повечето време на полето), беше прям и добродушен — качества, които тя най-много ценеше, след като няколко години бе живяла сред общество, където откровените и честни мъже са истинска рядкост. Джон беше пълната противоположност на мустакатите светски лъвове, към които девойката изпитваше най-силно отвращение… и все пак мисълта да се омъжи за него й се струваше прекалено абсурдна.

Но защо? Какво му липсваше, та да не го пожелае за съпруг? Нищо, само дето беше Джони. Според Пат бракът бе приключение. Едва ли можеше да се очаква уравновесеният и скучноват Джони да се промени до неузнаваемост и брачният съюз с него да се превърне в авантюра… Обектът на размишленията й посочи диригента и отбеляза:

— Досущ като бръмбар е, нали?

Пат изпита облекчение. Изглежда, забележката, подхвърлена ни в клин, ни в ръкав, изразяваше желанието на младежа да сменят темата на разговор.

— Нали? — охотно се съгласи тя. — Нямам представа откъде са го изнамерили. Последния път, когато бях тук, свиреше първокласен оркестър. Според мен клубът е позападнал. Клиентелата изглежда, меко казано, съмнителна. Какво е мнението ти за приятелите на Хюго?

— Изглеждат симпатични. — Джон навъсено се загледа в госпожица Молой, която ту се появяваше, ту изчезваше сред танцуващите двойки. В един момент тя се засмя и белите й зъби проблеснаха. — Отдавна не съм виждал толкова красиво момиче.

Пат едва забележимо трепна. Ненадейно я обзе безпокойство, което се спотаи в най-отдалеченото кътче на съзнанието й.

— Така ли мислиш? — промърмори и се опита да анализира чувствата си. Да, определено изпитваше безпокойство. Ако друг мъж така открито беше изказал възхищението си от госпожица Молой, би го заподозряла в опит да предизвика ревността й. Ала Джон беше най-честният и безхитростен човек на света и винаги казваше онова, което мисли.