П. Удхаус - Скрито-покрито

— Господин Кармоди… запазил ли е маса? — престраши се да попита Джон.

— Не е, мосю.

— Имам среща с него във вашия клуб.

Сервитьорът се престори, че е забравил за присъствието му и заговори на френски на своя подчинен. Джон, който повече от всякога се чувстваше като натрапник, използва временното затишие в разговора, за да предприеме още един опит:

— Питам се… Ще бъде ли възможно… Ще ми дадете ли маса?

Очите на оберкелнера почти бяха потънали сред гънките от сланина, но той все пак успя да отправи към Джон унищожителен поглед, сякаш се беше натъкнал на хлебарка в салатата.

— Мосю членува ли в клуба?

— Ами… не.

— Бъдете така любезни да почакате във фоайето.

— Обаче се питах дали…

— Моля, почакайте във фоайето — повтори шишкото, загърби Джон и се разтопи от любезност пред някакъв плешив тип с диамантени копчета на ръкавелите и с властни маниери, придружаван от дама в розов тоалет. Заклатушка се пред тях като охранен гъсок и ги поведе към ресторанта, а Пат, която беше оставила палтото си на гардероба, попита:

— Осигури ли маса?

— Боя се, че не успях. Сервитьорът каза, че…

— Божичко, колко си безпомощен!

Понякога жените са несправедливи. Когато един мъж поиска да му осигурят маса в нощен клуб, в който не членува, той знае, че проявява нахалство и се усеща като в небрано лозе. Поведението му не е признак за безпомощност, а за чувствителност, ала жените не го разбират.

— Извинявай… много съжалявам… — промърмори. Оберкелнерът, който се беше върнал, седна зад бюрото и се захвана да пише в големия си бележник — може би пресмяташе сборове или просто си драскаше. Изглеждаше досущ като велик художник, задълбочен в работата си, и на Джон през ум не му минаваше да го прекъсне. Обаче Пат не беше така съобразителна и най-безцеремонно отсече:

— Искам маса, моля!

— Членувате ли в клуба, мадам?

— Казах, че искам маса, и то голяма. Не обичам да ме притесняват. Като се появи господин Кармоди, уведомете го, че госпожица Уайвърн и господин Карол са в ресторанта.

— Добре, мадам. Разбира се, мадам. Последвайте ме, мадам.

„Фасулска работа, нали?“ — мислеше си Джон, докато тътреше крака на опашката на процесията. Никой не би предположил, че този внушителен на ръст младеж има заешко сърце. Докато прекосяваше излъскания до блясък дървен под, той се питаше как Пат успява да се справи в подобни ситуации, след като не спада към категорията едри и властни дами, от които се очаква с един поглед да поставят на мястото им всякакви оберкелнери. Не беше нито Клеопатра, нито Екатерина Велика, а крехка девойка с вирнато носле. И все пак с лекота беше смачкала фасона на надменния дебелак, а той се взираше в нея с възхищение, досущ като верен пес.

Както обикновено се случваше, Пат веднага съжали за избухването си:

— Извинявай, че те обидих, Джони. И аз съм една… да се нахвърля така върху теб, след като си бил път чак до тук, за да ме посрещнеш! Но да знаеш, че побеснявам, когато позволяваш на разни типове да те тъпчат. Понякога обаче си казвам, че вината не е твоя. — Чаровно му се усмихна и добави: — Такъв си ми ти — муден добродушко. Напомняш ми на голямо куче, което доверчиво отпуска глава на скута на всеки срещнат и започва да сумти. Бедничкият стар Джони!

Младежът съвсем се вкисна. Не беше поласкан от сравнението с някакъв глуповат пес, а възклицанието „бедничкият стар Джони“ му подсказа, че разговорът е взел лош обрат. Едно е сигурно при взаимоотношенията между двата пола и то е, че жените се си падат по бедни стари Джонита. Ала преди да изрази на глас чувствата си, Пат смени темата:

— Слушай, какво се е случило между твоя чичо и баща ми? Преди две седмици получих писмо от татко и ако се съди по съдържанието, господин Кармоди се е опитал да го убие. Искам да науча истината.

Той изложи фактите, ала разказът му далеч не беше образен, като изповедта на полковник Уайвърн пред Час. Байуотър.

— Мили Боже! — възкликна девойката.

— Дано… — запелтечи Джон.

— Какво? — нетърпеливо го прекъсна тя.

— Дано не се отрази…

— Не те разбирам, престани да го усукваш!

— Да се отрази на двама ни с теб.

— Хайде, приятелю, изплюй камъчето.

Джон разбра, че е настъпил решителният момент.

„Скъпа Пат, познаваме се почти от деца. Чудно как не си разбрала, че те обичам и че любовта ми се усилва с всяка изминала минута. Откакто се помня, съм влюбен в теб. Обичах те още когато беше момиченце и носеше къси роклички. Чувствата ми се възпламениха, когато ти се върна от колежа и видях, че си по-красива от принцеса. А сега те обичам повече от всякога. Обожавам те, скъпа Пат! За мен ти си най-скъпото на света. И да не си посмяла да ми се присмееш, защото съм решил да те накарам да ме приемеш насериозно. Може в миналото да съм бил добрият стар Джони, но настъпи моментът да промениш мнението си за мен. Не, изобщо не се шегувам. Нямаш друг избор, освен да се омъжиш за мен, съветвам те в най-скоро време да ми съобщиш, че приемаш предложението ми.“