П. Удхаус - Скрито-покрито

Джон дълбоко си пое дъх. Не беше от хората, на които доставя удоволствие да споделят най-съкровените си чувства. Ако беше на негово място, Хюго щеше да провъзгласи любовта си досущ като герой от оперета; щеше да довери тайната на всичките си приятели, а след като запасът му от приятели се изчерпеше, щеше да додява на градинаря с голямата си новина. Ала Джон беше различен. Като чу възвишените си мисли, пресъздадени чрез банални слова, изпита усещането, че е гол посред оживена улица.

— Няма нужда да ми отговаряш — продължи Хюго. — При това положение на нещата непременно трябва да те придружа. Ще се застъпя за теб, ще проправя пътя ти, тъй да се каже.

— Слушай — заговори Джон, който допреди миг си беше глътнал езика, — да не си посмял да се приближиш до нас! Забранената зона е с обсег петнайсет километра!

— Размисли и ще разбереш, че присъствието ми е задължително. Имаш златно сърце, но не те бива да разговаряш. Ако си сам, ще оплескаш всичко.

— Не си пъхай носа в моите работи! — прегракнало изрече Джон — очевидно спешно се нуждаеше от хапчетата против кашлица на Час. Байуотър, които кучешката госпожица Емили обожаваше.

Братовчедът му сви рамене и обидено заяви:

— Както искаш. Хюго Кармоди не обича да се натрапва на онези, които не желаят помощта му. Ала много добре знаеш, че не ще се справиш без мен. Не знам дали съм заслужил доверието й, но Пат винаги ме е уважавала, смятала ми е за мъдър по-голям брат… накратко, вслушвала се е в съветите ми. Но щом си толкова независим и не искаш помощта ми, троши си главата. Обаче запомни, че когато се провалиш и рониш горчиви сълзи, като разбереш какво си пропуснал, не търси съчувствие от мен, защото няма да го получиш.

Джон отиде в жилището си и грижливо опакова багажа ги. После слезе по стълбата и с раздразнение установи, че Хюго още загрозява пейзажа с присъствието си.

Ала противно на очакванията му братовчедът му не подхвана неприятната тема от преди малко. Изглежда, беше решил да се превъплъти в ролята на добрия самарянин.

— Напомпах гумата — обясни, — напълних резервоара с бензин и прегледах двигателя. Мисля, че пътуването ти ще бъде безпроблемно.

Джон омекна. Гневът му се беше стопил и той си напомни, че винаги е хранил топли чувства към младия развейпрах.

— Благодаря. Много си любезен. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Хюго. — Дано начинанието ти се увенчае с успех, мило момче.

След като напусна тесните междуселски пътища, където колата пълзеше заради многобройните дупки и бабуни, Джон ознаменува излизането на шосето за Лондон, като натисна педала за газта и не отмести крак от него. Закъсняваше, освен това искаше да провери предположението си, че двуместният автомобил може да вдигне осемдесет километра в час. Беше погълнат от мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа, който е особено живописен в този район на Англия. Шофираше машинално, разминаваше се на сантиметри с натоварените каруци, стряскаше до смърт кучета и пилци и ги караше да мислят за задгробния живот. Още преди да се настани удобно на седалката, бе прекосил границата между Устършир и Глостършир. Едва когато тьрна стената, обкръжаваща Бленъм Парк, разбра, че след няколко минути ще бъде в Оксфорд. Реши да спре и да изпие чаша чай — заслужил си я бе, тъй като беше наваксал закъснението.

Пребори се с натовареното движение в Лондон и спря пред хотел „Кларъндън“. Слезе от колата и се протегна — беше се схванал от продължителното шофиране. Внезапно с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Братовчедът му се измъкна от задната седалка, на която досега беше лежал свит на кълбо, и заяви:

— Поздравявам те, справи се отлично. Според мен пристигнахме за рекордно кратко време.

Цялото му същество излъчваше доброта и задоволство от устройството на света. Изглежда, не забелязваше убийствения поглед на Джон, който беше онемял от гняв.

— С удоволствие ще разквася гърло с едно питие — продължи най-смирено. — Нагълтах се с прах, докато пътувах на задната седалка. Между другото, не се налагаше да бързаме. Преди да тръгнем, телефонирах на Пат и научих, че възнамерява да вечеря в ресторант, после да отиде на театър.

— Какво? — изтерзано възкликна Джон.

— Не се безпокой. Няма да я изпуснеш. В единайсет и петнайсет ще ни чака в „Мъстъд Спун“. Още членувам в този клуб и ще ви поканя като мои гости. Хубаво ще си поприказваме за доброто старо време. Ако пък боксовият мач протече според предвижданията и Сирил Уорбъртьн поне наполовина оправдае очакванията ми, ще се обзаложа с някой наивник и с печалбата ще платя сметката.