П. Удхаус - Скрито-покрито

— Какви ги дрънкаш? — гневно го изгледа господин Кармоди. С течение на времето присъствието на Хюго влияеше все по-отрицателно на нервната му система, а днешното му поведение беше направо нетърпимо.

— Опитвах се да ти обясня, че Рони Фиш ми е изпратил билет и че ако ми отпуснеш десетачка за покриване на неизбежни разходи за храна, хотел и прочие… ще присъствам на голямото събитие.

— Да разбирам ли, че искаш да заминеш за Лондон, за да гледаш някакъв боксов мач?

— Правилно си схванал мисълта ми.

— Никъде няма да ходиш. Много добре знаеш, че изрично съм ти забранил да посещаваш Лондон. Спомняш ли си какво се случи последния път, когато проявих слабост и ти разреших да пътуваш? Арестуваха те и се наложи да пренощуваш в полицейското управление.

— Имах си оправдание — празнувахме победата в състезанието с гребни лодки.

— А пък аз платих глобата ти, възлизаща на пет паунда.

Хюго махна с ръка в знак, че не бива да се връщат към миналото:

— Тогава станах жертва на досадно недоразумение и ако питаш мен, бъдещите ми потомци ще докажат, че простъпката на полицая е много по-сериозна от моята. Прави ми впечатление, че напоследък в полицията приемат недостойни хора. Повярвай ми, убедил съм се от собствен опит. Освен това историята няма да се повтори.

— Виж, тук имаш право.

— Питам се дали, ако поразмислиш, няма да ми отпуснеш десетачка.

— Ако ще да размишлявам до края на света, пак няма да те огрее.

— Чичо, разбираш ли какво ще означава жестът ти, ако ми дадеш парите?

— Ще означава, че страдам от старческо оглупяване.

— Аз бих го изтълкувал по друг начин — че ми се доверяваш, че вярваш в доброто в мен. Няма нищо по-опасно от липсата на доверие. Попитай когото искаш. Липсата на доверие подронва авторитета на младия човек.

— Нека! — коравосърдечно отсече господин Кармоди.

— Ако замина за Лондон, ще се срещна с Рони Фиш и ще му обясня защо не мога да му стана съдружник.

— Спокойно можеш да го уведомиш с писмо.

— Толкова е трудно да обясниш с писмо всичко както грябва…

— Ами обясни го както не трябва! — кипна господин Кармоди. — Така или иначе няма да заминеш за Лондон.

Понечи да обърне гръб на досадния племенник и да прекрати безсмисления разговор, но внезапно се вкамени. Хюго машинално бе извадил от джоба си табакерата, както правеше в случаите, когато положението се запече и изисква задълбочено обмисляне.

Господин Кармоди прошепна „Божичко!“ или нещо подобно, сетне неволно протегна ръка, както изнемощелият човек посяга към комата хляб. Хюго пък грейна от радост, осъзнавайки, че все пак не е бил толкова път напразно и че едва ли не в последния момент се отваря възможност за делово уреждане на въпроса.

— Цигарите с ориенталски тютюн са от тази страна — услужливо посочи той. — Ще получиш всички само за десетачка.

— Време е за душа, господин Кармоди — сепна ги гласът на доктор Туист, който незабелязано се бе приближил.

Гласът на собственика на „Стройни и здрави“ наистина бе неприятен, но никога не бе влудявал господин Кармоди колкото в този момент. Макар да беше скъперник, той би дал мило и драго за възможността да цапардоса с тухла противния американец. Докторът се беше появил тъкмо когато на Лестър Кармоди му бе хрумнала гениалната мисъл да избие табакерата от ръката на Хюго и мълниеносно да събере изпадналите цигари; сега обаче трябваше да се откаже от хитроумния си план.

Нададе стон, който се изтръгна от дълбините на изтерзаната му душа, обърна се и затътри крака към сградата.

— Не биваше да го правите! — заяви доктор Туист и укоризнено поклати глава. — Не биваше, сър. Не е честно да изкушавате бедния човек.

Умовете на племенника и на чичото почти никога не бяха в синхрон, ала сега в съзнанието на младежа се мержелееше същата мисъл, която преди малко беше блазнила Лестър Кармоди: да запокити тухла към нахалния доктор Туист. Но когато си възвърна дар слово, и дума не обели за справедливото наказание, а побърза да направи делово предложение:

— Не бихте ли ми заели десет паунда?

— Не бих — поклати глава Туист.

Хюго отново си заблъска главата над загадката защо мъдрият Творец е наказал човечеството с личност като специалиста по физическа култура.

— В такъв случай ще ви кажа сбогом — кисело измрънка той.

— Тръгвате ли си вече?

— Да — отвърна младежът и тръгна към колата. Доктор Туист го последва:

— Дано не ми се сърдите, задето ви попречих. Може би чичо ви се е надявал тайно да му дадете една-две „гробокопачки“ и разочарованието щеше да го изнерви. Към лечението в нашия санаториум спада задължението да накараме пациентите да мислят позитивно.