П. Удхаус - Скрито-покрито

Размишляваше върху сцената със същия заядлив скептицизъм, с който Лот е гледал Содом и Гомор. В този момент „Академичните приятели“ внезапно прекратиха какофонията и Пат и Хюго понечиха да напуснат дансинга. Оказа се обаче, че музикантите са замлъкнали временно, подготвяйки се за ново изстъпление. След миг подновиха шумотевицата, а Пат очаквателно погледна кавалера си. Той поклати глава и заяви:

— Току-що видях Рони Фиш на балкона. Налага се спешно да му съобщя нещо. А ти, скъпа, остани с Джон. Поговорете си, свързват ви толкова много спомени. Доскоро. И още нещо — поръчвайте си каквото ви душа иска, без да се съобразявате с цената в листа. Благодарение на добрия стар приятел Томас джобовете ми са пълни.

Побърза да се отдалечи, а Пат се върна на мястото си. Ненадейно настроението на Джон се повиши, хрумна му, че е бил несправедлив по отношение на „Мъстъд Спун“. Заведението си го биваше. Посетителите бяха изискани, оберкелнерът голям симпатяга, а музикантите надарени с изключителен талант. Обърна се към Пат, за да сподели мнението си с нея, ала погледът я го смрази. Очите й сякаш се бяха превърнали в ледени топчета, а вирнатото й носле подсилваше презрителното й изражение.

— Хей! — стреснато възкликна той. — Какво ти е?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

— Ами… — Джон не притежаваше дар слово. Едва след дълго обмисляне и подготовка би могъл да опише погледа й. Обаче поведението й го плашеше.

— Сигурно си очаквал да вперя в теб очи, преливащи от смях.

— Моля?

Девойката дяволито впери в него очите си, преливащи от смях, и развълнувано изрече:

— Защо сам не го кажеш, Джон?

— Нищо не разбирам!

— Нима не си чел „Ухажорът Майлс Стандиш“? Реших, че си заимствал идеята от въпросното литературно произведение. В училище ни караха да наизустим цели епизоди и въпреки крехката си възраст още тогава смятах Майлс Стандиш за истински чукундур. „Ако прочутият капитан от Плимут наистина копнее да се ожени за мен, защо не си направи труда да ми го каже? Едва ли ме желае толкова, след като не се старае да ме спечели.“ И така нататък, и така нататък. Навремето знаех наизуст целия роман. Интересувам се дали искаш да чуеш отговора от мен, или предпочиташ да разговаряме чрез твоя пълномощник.

— Нищичко не разбирам.

— Не думай!

— Пат, какво ти е? Какво се е случило?

— Нищо особено. Докато танцувахме, Хюго ми направи предложение.

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Джон. Не мислеше братовчеда си за красив и чаровен и не го смяташе за съперник, но го отвращаваше мисълта, че друг освен него се е осмелил да предложи брак на Пат.

— Така ли? — изрече едва-едва.

— Да. Предложи ми брак от твое име.

— Моля? Какви ги говориш?

— Каквото чу: помоли ме да се омъжа за теб. Признавам, че бях поразена от красноречието му, което направи силно впечатление на многобройните слушатели.

Тя замълча, настъпи тишина… доколкото може да настъпи тишина, когато „Университетските приятели“ изпълняват на бис „Мойта мила е красива“. Пат мълчеше, задавена от вълнение, а Джон беше почти сигурен, че завинаги е загубил способността си да говори.

Почервеня като рак, яката така го стегна, сякаш някой го душеше с гарота. Ужасяващото разкритие така замъгли разсъдъка му, че единственото му желание бе да се качи на балкона, да разкъса Хюго и да хвърли върху масите жалките му останки.

Пат първа си възвърна дар слово и възбудено заговори:

— Как можа толкова да се промениш, Джони? Едно време не беше такова мекотело, имаше собствено мнение… Сигурно мозъкът ти се е размекнал от дългото пребиваване в Ръдж. Станал си ленив, отпуснал си се, превърнал си се в безполезен човек. Хайлазуваш година след година, хапваш си обилно три пъти на ден, излежаваш се в уютното си жилище, а вечер си лягаш с грейката…

— Не е вярно! — извика Джон. Чудовищното обвинение го изтръгна от транса, в който беше изпаднал.

— Тогава сигурно си обуваш вълнени чорапи — подхвърли девойката. — Глезил си се и си угаждал на душичката си, докато Джон, когото познавам, е изчезнал и е бил заменен от един празноглавец! Скъпият ми Джони! — побърза да добави тя, предотвратявайки намерението му да я прекъсне. Връхчето на носа й потреперваше — в детството й това бе сигурен признак на гняв. — Горкичкият глуповат, дебелоглав Джони! Нима си въобразяваш, че нормално момиче ще приеме да се омъжи за човек, който няма смелостта сам да й поиска ръката, а изпраща пълномощник?