П. Удхаус - Иконом за един ден

Мъглата в съзнанието на Джеф още не се беше напълно разсеяла.

— Нещо не се връзва — промърмори той.

— Какво те учудва?

— Само преди час ти се държеше с мен така, сякаш ме мразиш до смърт.

— Именно.

— Но сега…

— Прави ти впечатление, че съм променила поведението си, така ли?

— Наистина ли изпитваш топли чувства към мен?

— И то много топли.

Той отново се поколеба — осъзнаваше, че щастието му зависи от това, какъв ще бъде отговорът на следващия му въпрос:

— Да не би случайно да ме… обичаш?

— Да.

— Изумително! Не вярвам на ушите си!

— Аз също бях изненадана. Осъзнах какво чувствам към теб, едва когато госпожа Молой те фрасна с кутията.

Въпреки че главата на Джеф още бучеше от удара, сърцето му преливаше от радост.

— Благословена да е госпожа Молой! — извика възторжено. — Три пъти „ура“ за тази прекрасна жена.

След като най-сетне се убеди, че не халюцинира, той грабна Ан в прегръдките си и в кабинета временно настъпи тишина. След няколко секунди Джеф отново проговори:

— Сигурен съм, че сънувам. Не вярвам, че всичко това се случва в действителност. Не, не съм толкова лековерен. Знам, че ще се събудя и ще се озова обратно в ледниковия период, а ти ще възкликнеш: „Нима?“, с онзи смразяващ тон. Питам се дали осъзнаваш как въздейства леденото ти възклицание на човек, който се е озовал на Северния полюс без топло бельо.

— Бедничкият ми! — разкаяно промълви Ан. — Много ли бях високомерна?

— Клеопатра би могла да изкара задочен курс по високомерие, ползвайки написан от теб учебник.

— Моля те да ми простиш. Истината е, че понякога не осъзнавам какво правя… но и ти си го заслужаваше.

— Ако възнамеряваш да ме смразяваш до мозъка на костите всеки път, когато си го заслужавам, бъдещето ми изглежда доста нерадостно.

— Не, не, никога повече няма да се случи! Каквото и да сториш, ще си кажа: „Типично е за глупчото Джеф. Не го прави нарочно, освен това притежава някои положителни качества, а най-важното е, че го обичам.“ Е, какво ще кажеш?

— Бива. Вярвам, че ни очаква спокоен и щастлив семеен живот… Между другото, знаеш ли, че едва не ме загуби?

— Не думай! Да не намекваш, че си щял да се влюбиш в друго момиче?

— Господи, как ти хрумна? Никога не бих се влюбил в друго момиче, след като вече съм те видял! Става въпрос за нещо съвсем друго — ако смразяващото ти отношение към мен бе продължило още малко, щях да се превърна в буца лед като онзи човек, за когото писаха във всички вестници. Но ти едва ли си спомняш този случай — ако съдим по чичо ти Джордж, загубата на паметта е семейна черта.

— Колкото й да ти е чудно, този път паметта не ми изневери — иронично подхвърли тя. — Между другото, навярно знаеш, че семейство Молой офейкаха с диамантите.

— Така ли? Това ме подсеща да попитам къде е чичо ти.

— Нямам представа. Знам само, че излезе навън.

— Може би е намислил да хване скакалец, за да измери температурата на въздуха… Но да се върна на думата си — ако беше продължила да се държиш смразяващо с мен, щях да бъда като онзи човек, за когото писаха вестниците. Санбернарските кучета го открили да лежи в снега бездиханен и красив. И аз щях да приличам на него.

— Нямаше да бъдеш красив.

— Мислиш ли?

— Убедена съм и благодаря на Бога, че не приличаш на филмов актьор! До гуша ми е дошло от красавци. Мисля, че си симпатичен и с открито лице, нищо повече.

— Може би мнението ти е обективно, въпреки че тъкмо сега не ме виждаш в най-добрата ми светлина. Всеки мъж, който е бил улучен с тежка кутия като досадна муха, губи от чара си. Все пак схващам за какво намекваш. Горките момичета — от малки мечтаят да се омъжат за принца от приказките, а накрая трябва да се примирят със симпатяги като мен.

— Не съжалявам.

— Никак ли?

— Ни най-малко!

— Ан! — прочувствено възкликна Джеф. — Щеше да се смаеш, ако знаеше, че си истински ангел! — добави и я притисна до гърдите си така, че прегръдката му би задоволила дори строгите критерии на лорд Уфнам. След известно време Ан напусна обятията му, въздъхна и замислено промълви:

— Знаеш ли, животът е много несправедлив.

Младежът беше на противоположното мнение и побърза да го изрази:

— Не е вярно! Да не съм те чул да го обиждаш! Животът е прекрасен… Какво те направи такава песимистка?

— Вече ти казах, че двамата Молой задигнаха семейното богатство.

— Какво от това?

— Жалко е, не мислиш ли?

— Не те разбирам — озадачено промърмори той. — Твърдиш, че ме обичаш… нали не се отмяташ от думите си?