П. Удхаус - Иконом за един ден

В продължение на няколко секунди лордът не помръдна. Погледът му бе прикован в ключа, който машинално стискаше в шепата си. Като в просъница чу как племенницата му радостно възкликва, че някой не е мъртъв, но съзнанието му беше парализирано от една-едничка ужасяваща мисъл — че до края на живота си е обречен да бъде съпруг на госпожа Корк. Необходимо му беше малко време и огромно усилие на волята, за да направи фаталната крачка и да се обвърже с нея.

След гореспоменатите няколко секунди той рязко се извърна и тръгна към вратата. Пристъпваше бавно, но с гордо вдигната глава, като аристократ от времето на Френската революция, който се изкачва на ешафода.

В този момент отвън се чу ръмженето на двигател и шум от кола, набираща скорост по алеята.

За броени секунди Доли се озова пред гаража. Когато пожелаеше, и тя бе пъргавелка, като Мъртъл Шусмит и Ан Бенедик.

Докато тичаше към колата, чиито задни светлини проблесваха в мрака като червени очи, тя преливаше от щастие и дори не й минаваше през ума, че много хубаво не е на хубаво. Предчувствието, че нещата не се развиват според предвижданията й, я обзе едва когато се приближи до автомобила и установи присъствието не само на съпруга си, ами и на подлия плъх Чимп Туист.

— О, и ти ли си тук… — промърмори с нескрито разочарование.

За разлика от нея господин Туист беше в прекрасно настроение. Изстрелът приятно го бе изненадал — до този момент беше почти сигурен, че Доли ще забрави тази точка от плана.

— Бива си те, момичето ми! — възкликна той. — Да тръгваме.

Доли още се мъчеше да преглътне нежеланото му присъствие.

— Какво направи с откачалките?

— Заключих ги във всекидневната. А ти справи ли се с мадам Корк?

Внезапно вдъхновение осени госпожа Молой.

— Тя е в избата — отвърна, сетне театрално се облещи и нададе вик. Взираше се в нещо зад Чимп. — Майчице! — възкликна задавено. — Как е успяла да се измъкне? Идва към нас!

— Къде е? — стресна се господин Туист и рязко се извърна.

— Ето я! — тросна се Доли и го цапардоса по главата с приклада на оръжието.

Малкият пистолет и тежката кутия с герба на Тринити Хол в Кеймбридж са несравними като средства за халосване на хора по тила. Докато Джеф се бе строполил на пода както чувал с картофи, Чимп Туист само се олюля.

Но дори олюляването отнема няколко секунди, които са напълно достатъчни за една предприемчива жена да натика съпруга си в двуместна кола, да седне зад волана и да потегли с пълна газ.

Господин Молой, чиято роля бе сведена до тази на страничен наблюдател, с възхищение отбеляза:

— Тази вечер мерникът ти е безпогрешен, малката ми!

— Въпрос на тренинг, драги. Следващия път ще бъда още по-добра — скромно отбеляза Доли, сетне потъна в мълчание и прикова поглед в пътното платно.

Олюлявайки се, Джеф се изправи на крака и се облегна на бюрото, зад което седеше госпожа Корк, когато диктуваше на секретарката си вълнуващите си впечатления от живота на слоновете. Допирът до масивното бюро подейства успокояващо на младежа — солидната мебел сякаш беше доказателство, че той не сънува, а тъкмо по този въпрос Джеф хранеше известни съмнения. Невъзможно е да те халосат по тила с тежка кутия за тютюн и това да не се отрази на мисловния ти процес, поради което на младежа му се струваше, че някои аспекти от преживяването му са били халюцинации, предизвикани от делириум.

Ан беше приседнала на страничната облегалка на креслото и разнежено се взираше в Джеф като майка, чийто първороден син се е съвзел след тежко заболяване. И тя имаше усещането, че събитията, разиграли се през последния четвърт час, са някак нереални, но в едно беше напълно сигурна — че е влюбена в този човек.

— Как се чувстваш? — попита го загрижено.

Джеф прокара длан по челото си и отговори:

— Още съм зашеметен.

— Иска ли питане — след такъв удар всеки на твое място ще бъде зашеметен.

— Никога през живота си не съм бил толкова изненадан…

— Когато госпожа Молой те удари с кутията ли?

— Не, когато дойдох на себе си и установих, че ме целуваш.

— Нима?

— Кажи ми, че наистина ме целуваше, че не е било само прекрасен сън!

— Вярно е. Целувах те, защото реших, че си мъртъв.

Джеф се поколеба. Знаеше, че от този момент нататък трябва внимателно да следи отговорите й, все едно навлиза сред подвижни пясъци.

— Нима трябва да съм мъртъв, за да ме целунеш?

— Съвсем не. Предпочитам да е обратното.