П. Удхаус - Човек на живота

— Давай нататък — Джими нямаше търпение да проследи фабулата.

— Онзи с железата на ръцете тъй са беше разпенявил, че само мучеше в началото. После изпусна малко пара и са развика: „Тъпак с тъпак. Знайш к’во направи? Сбърка човека.“ — Е, другояче го рече, ама искаше да каже същото. — „Аз съм детектив. Махни веднага тия неща от ръцете ми.“ — Белезниците искаше да каже. Ако мислиш обаче, че другия приятел, онзи камериера, са фърли на врата му да го мляска, много грешиш. Онзи са разкикоти. После му рече, че туй е най-тъпото нещо, дето някой някога се е опитвал да му пробута. „Тия ги дрънкай на старата ми шапка! Знам те аз тебе. Промъкнал си се тук като гост, ама истинската ти цел е да гепиш диамантената огърлица на лейди Джулия.“ На онзи другия, Гейлър де, му припари май под опашката. „Аз съм частен детектив — почна пак той старата песен. — Дойдох тука под прикритие по специална молба на господин Макикърн, джентълменът от Америка.“ Онзи обаче пак му насви сармите. „Разправяй ги тия на скапаната ми обувка. Онуй ченге е върха. Защо са му охранители. А твойто нахалство вече минава всякакви граници.“ „Покажи ме на господин Макикърн — вика му Гейлър. — Той ще…“ а, бе каза нещо изчанчено, дето имаше май нещо общо с някво фиде.

— Сигурно е казал, че господин Горила ще свидетелства — предположи Джими. — Което значи, че ще му махне оковите.

— Нещо такова де — свидетелства. Тогаз се почудих к’во иска да каже. Та той вика: „Той ще свидетелства.“ Сигур си мислеше, че онзи ше плесне с уши и ше хукне да търси ченгето, ама не му излезе сметката. Щото икономът му вика: „Как пък не! Да не мислиш, че ще ръгна из къщата заедно с тебе да търся Макикърн. Отиваш в килера за въглища, мой човек, и ще видим к’ва песен ше ми запееш, когато докладвам за теб на сър Томас.“ „Добре, кажи на сър Томас — вика му Гейлър. — Аз ще му обясня всичко.“ „Всичко по реда си — му вика камериера. — Сър Томас има много работа тая вечер с гостите, дет’ ше дойдат да гледат онзи театър. Нямам никакво намерение да го безпокоя, докат’ не се освободи малко. Така че марш към килера.“ И след туй подбра Гейлър и двамата изчезнаха. Тогаз аз спокойно си излязох, гепих камъните и ей ме тук. — Лицето на Шилото светеше с неподправено доволство и ентусиазъм от начина по който шефът му беше изслушал разказа му. — И виж се’а, шефе, к’ва веселба става. Когат’ потърсят украшението и видят, че го няма, ше си помислят, че Гейлър го е тафил. И хич няма да им дойде на ум за нас.

Джими го изгледа печално.

— Ама, разбира се — каза той. — Ти си велик мислител, Шило! Дори и ти каза, че Гейлър тъкмо е отварял вратата отвън, когато така наречения камериер му е скочил на гърба. Естествено, те ще си помислят, че тъкмо той е взел огърлицата, особено когато не я намерят в него. Човек, който може да отвори сейф през затворена врата, може спокойно да се отърве от плячката, когато го водят с белезници към килера за въглища. А най-сигурното доказателство, че той е крадецът, ще бъде фактът, че Гейлър наистина е частно ченге. Знаеш ли, Шило, трябва не да се рееш на свобода като волна птичка, а да обитаваш едно специално заведение за такива гении като тебе.

Възпитаникът на Бауъри изглеждаше объркан.

— Хич и не помислих затуй, шефе — призна си той чистосърдечно.

— Напълно те разбирам, Шило. Човек не може да мисли за всичко. А сега, ако ми дадеш наниза, аз ще го върна обратно там, откъдето си го взел.

— Да го върнеш обратно!

— А какво друго предлагаш да направя? Щях да възложа тая задача на тебе, но не мисля, че връщането на бижута обратно по местата им е твоето амплоа.

Шилото му подаде огърлицата. Шефът си е шеф и каквото каже, това трябва да стане. Но жестът, с който направи това, можеше да го нареди сред великата плеяда на трагичните образи в световната литература. Светлите му надежди лежаха стъпкани в калта.

Джими пое огърлицата с трепет. Той беше ценител на бижутерийното изкуство и изкусната изработка раждаше у него същото възхищение каквото великолепната картина у художника. Той попипа диамантите с пръсти, а после ги разгледа много по-внимателно и отблизо.

Шилото го наблюдаваше с плаха надежда. Стори му се, че шефът се колебае. Може би точно в този момент, когато огърлицата беше в ръцете му, сърце няма да му даде да я върне обратно.

— Туй е много ценна огърлица, шефе — измърмори той окуражително.

— Ценна е — потвърди Джими наблюденията му. — По свой собствен начин. Сър Томас много ще се зарадва да си я получи обратно.