П. Удхаус - Човек на живота

Вълнението на Шилото изведнъж избухна в поток от думи.

— Ама, шефе! Дет’ ти викаш, че тая вечер ше има да стават големи патърдии. Ами че те вече почнаха. Още ми бръмчи главата. Значи, шефе, кат’ бях днеска следобед в стаята на сър Томас…

— Какво! — ревна Джими в ужасно предчувствие.

— Тъй беше, бе, шефе. Тамън преди оная буря. Беше станало толкоз тъмно кат’ през нощта. И аз…

Джими го прекъсна.

— В стаята на сър Томас! Какво…

Шилото започна да се поклаща неспокойно от крак на крак. После пусна една извинителна усмивка.

— Аз ги взех, шефе — най-накрая стигна до сърцевината на историята Шилото и подсмъркна.

— Взе ги? Какво си взел?

— Ей тия.

Той бавно пъхна ръка в джоба си и извади с изражението на тържествуващ факир след успешен номер диамантената огърлица на лейди Джулия.

— Сто хиляди малки сладки зелени гущерчета — изхриптя Шилото с благоговение, съзерцавайки нежно полюшващата се в ръката му огърлица. — Рекох си „Шефът сега няма време сам да се фане с тая работа. Затуй, викам си, дай да ’зема аз да я свърша. Щото шефа…“

В този миг мощен взрив прекъсна по-нататъшния му анализ на ситуацията. Джими беше експлодирал като подпален склад с боеприпаси. Кошмарът на положението, в което го беше насадил Шилото, му подейства като здрав и добре насочен удар в слабините. След уводния яростен рев, който се отцепи от гърдите му, се отприщи буен поток от емоционални и цветисти епитети и определения, отнасящи се изцяло за верния му последовател. Доволната усмивка на Шилото бавно залезе от устните му. Той не можеше да повярва на ушите си. Дори в Бауъри, където виртуозите с тясна специалност „Обидна лексика“ можеха с лопата да се ринат, той не беше чувал подобно обширно описание на неговите умствени и морални недостатъци.

— Шефе! — опита се да протестира Шилото.

— Не ме прекъсвай, защото не съм свършил — озъби се Джими, спирайки за миг да си поеме дъх. — Никой не може с няколко изречения да опише какъв олигофренясал малоумник, кьопав тиквеник, мърляв урунгел, изкукуригал хапльо, плиткоумен рапон, гламав тапир, кретенясал абдал съм си взел за помощник. Не, не, темата е твърде голяма и пространна.

— Ама, шефе, к’во те яде толкоз? Не си ли доволен?

— Да съм доволен? — Джими изсвистя като ковашки мех. — Да съм доволен! Ти, тъпоглаво диване с кокоши мозък! Не може ли дървената ти глава да проумее какво си направил?

— Ами какво? Гепих ги ония камъни — каза простодушно Шилото, чийто мозък явно не беше готов да възприеме новите идеи. Струваше му се, че Джими пропуска най-важното.

— Не ти ли казах миналия ден, когато беше свил ония камъни, да държиш ръцете си далече от всякакви бижута?

Озадачението, изписано до тоя момент на лицето на Шилото, изчезна. Както и предполагаше, Джими явно не схващаше за какво става дума.

— Каза ми бе, шефе, как да не ми каза. Ама онуй бяха някакви си дрънкулки. Разбирам те, че не щеш да се заглавичкваш с таквиз пършиви работи. Ама туй е друго. Тез диаманти са тежка артилерия. Можем да вземем сто бонки за тях.

— Шило! — изрече Джими с болезнено спокойствие. Упоритият отказ на червенокосия възпитаник на Бауъри да разбере какво се иска от него го беше отрезвил и го накара да се овладее.

— Ъ?

— Ще ме чуеш ли за момент?

— Как не, шефе.

— Знам, че това, което се опитвам да направя практически е безполезно. За да натъпче в мозъка ти нещо, човек има нужда от стабилна екипировка — бормашини, бетоноразбивачки, експлозив и разни други такива. Но ако говоря бавно, може би ще има някакъв шанс. Хрумвало ли ти е поне за секунда, Шило, че всеки мъж в тази достолепна английска къща, добър или лош, е детектив, който по всяка вероятност е получил строги инструкции да дебне и да души подире ти като хрътка? Мислиш ли, че безупречното ти минало е твоя надеждна защита? Предполагам си мислиш, че тия наши приятели ще си кажат: „Ами сега, кого ли да заподозрем? Трябва да изключим на всяка цена Мълинс Шилото, естествено, защото той дори и на сън няма да си помисли да направи такова лошо нещо. Не може симпатяга като Шилото да е свил дрънкулката.“

— Ама, шефе — намеси се Шилото с очи, блеснали като житни посеви през юли — Аз не съм! Точно тъй, шефе — аз не съм я гепил. Тя е за тебе.

Тази последна реплика накара Джими въпреки нежеланието си да зяпне Шилото с ням респект. В крайна сметка имаше нещо свежо и екстравагантно в начина, по който се пръкваха мислите в така наречения мозък на Шилото. Лошото беше, че той нямаше никакво приложение в обикновеното ежедневие. При различни обстоятелства — да кажем по време на дружеските вечеринки в Колни Хач — подобни изказвания биха направили този момък душата на компанията. Колко приятно биха раздвижили монотонното житие-битие на обитателите на мекооблицованите стаи в лудницата!