П. Удхаус - Човек на живота

— Няма да го забравя. Но преди да започнем играта нека да направим залога лира за сто точки.

Лорд Дрийвър не можеше да си позволи да играе пикет за лира на сто точки, всъщност не можеше да си позволи въобще да играе за пари, но след заядливия намек на противника за един човек на честта не би било възможно да признае позорния факт. И кимна.

— Мисля, че е време — поглеждайки часовника си след един час, каза Харгейт — да се преобличаме за вечеря.

Негова светлост не отговори. Беше потънал в мисли.

— Значи ми дължиш двайсет лири — продължи Харгейт. — Ужасно лош късмет имаше днес.

Двамата излязоха в розовата градина.

— Колко приятно ухае тук след дъжда — отново подхвана разговора Харгейт, който изглеждаше щастлив от новото си откритие, че езикът също може да служи за обмен на мисли и запрелива като отприщен бент. — Каква свежест!

Видът на Негова светлост не подсказваше, а крещеше с цяло гърло, че за младия пер климатичните промени са последна грижа.

— Има време само за една кратка разходка — продължи Харгейт без да се смущава от едностранчивостта на комуникацията. — Искам да поговоря с теб.

— О-о! — това неочаквано желание изтръгна лорд Дрийвър от унеса и го накара да даде своя ценен вклад в дискусията.

В момента лицето му беше огледало на душата. Униние беше помрачило чертите му, унил беше и духът му. Тези двайсет лири прогаряха не дупки, а цели хралупи в мозъка му.

Харгейт го наблюдаваше крадешком. Професионалните му занимания включваха детайлно проучване на финансовото състояние на потенциалните „клиенти“ и затова той добре знаеше, че лорд Дрийвър е във фалит и зависи изцяло от благоволението на строгия си чичо. Харгейт много разчиташе на тежестта на този аргумент при трудните преговори, които му предстояха.

— Кой е този Пит? — започна Харгейт.

— Мой приятел — отвърна му Негова светлост. — Защо?

— Не мога да го понасям.

— Аз пък мисля, че е страшно свестен — не се съгласи лорд Дрийвър. — Всъщност — поправи се той, спомняйки си за самарянската постъпка на Джими онази вечер в ресторанта — със сигурност знам, че е стабиляга. Защо не го харесваш?

— Не знам. Не знам.

— О! — Негова светлост не беше в настроение да изслушва изповеди за това какво харесва и какво не останалата част от човечеството.

— Слушай какво, Дрийвър — Харгейт реши да изостави заобикалките, — искам да направиш нещо за мен. Искам да изгониш този Пит оттук.

Очите на дванайстия граф достигнаха размерите на билярдни топки.

— Ъ? — едва успя да членораздели той. Сигурно не беше чул добре.

Харгейт повтори съкровеното си желание.

— Хоби ли ти е да преправяш списъците с гости на хората или ти е първица — поинтересува се лорд Дрийвър, който се беше посъвзел от изненадата.

— Изхвърли го оттук — продължи Харгейт разпалено. Наложеният му от Джими сух режим го влудяваше. През тези няколко дни той изпита на собствения си гръб какво значат Танталовите мъки 14 14 В гръцката митология фригийски цар, син на Зевс. За да изпита всезнанието на боговете, им поднесъл угощение с тялото на сина си. Затова бил осъден на вечен глад и жажда. Тантал стоял потопен до гуша във вода, а над главата му висели клони със сочни плодове. Когато се опитвал да утоли жаждата си, водата се отдръпвала от устните му, а клоните се издигали нагоре, бел.пр. . Замъкът беше пълен точно с онзи тип млади мъже, които бяха неговата главна плячка — доверчиви, неопитни и самонадеяни — хващаш ги, мажеш си ги на филийка и ги схрускваш за закуска. А той стои и бездейства като боен кораб на сух док заради онзи криворазбран спасител на света Пит. Как да не побеснее човек.

— Разкарай го. Нали ти го покани? Предполагам не очаква да мърси мястото за вечни времена. Ако ти си тръгнеш, ще трябва и той да се омете. Просто утре трябва да заминеш за Лондон. Все ще си измислиш някаква причина. Той ще трябва да тръгне с теб. Оставяш го в Лондон и се връщаш обратно, фасулска работа.

Докато траеше тази нехарактерна за доскорошния мълчаливец омерзителна тирада, по лицето на Негова светлост започна да пъпли във всички посоки бледа розовина. Скоро той заприлича на побеснял заек. Гордостта не беше градивният материал на неговата личност, но мисълта за позорната роля, която му се предлагаше най-нагло, надигна всички наличности от иначе плиткото дъно на душата му.

Последните думи на Харгейт добавиха капката, която преля чашата.

— Разбира се — каза той, — онези пари, които ми дължиш от пикета — колко бяха? Двайсет? Двайсет лири, нали така? Е, ще ги отпишем от сметката.