П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Чичо Кули!

Господин Парадийн погледна надолу. Остави книгата и слезе:

— Исках да си поговорим, Уилям. Седни. Тъкмо се канех да позвъня на Робъртс да те доведе — той се настани във фотьойла, привлякъл преди малко интереса на малкия Кули: — Имам предложение за теб.

— Искам да кажа, че…

— Млък!

Бил утихна. Чичо му го огледа внимателно. Имаше нещо одобрително в погледа му.

— Чудя се имаш ли някакъв ум в главата си…

— Аз…

— Млък!

Той изсумтя заплашително. На Бил му се искаше да има нещо друго за съобщаване на дребния лют старец освен новината, че отлага за по-късно постъпването на работа и заминава да лови риба.

— Винаги си бил мързеливец — продължи мистър Парадийн — като всички в семейството. Но не се знае дали няма да проявиш активност, ако получиш такава възможност. Какво ще кажеш, ако продължа издръжката ти за още няколко месеца?

— Чудесно, сър.

— Но трябва да направиш нещо, за да я заслужиш.

— Разбира се — съгласи се Бил, — веднага щом се върна от рибо…

— Аз не мога да ида — каза мистър Парадийн замислено, — а трябва да се види на място. Нещо не е наред.

— Виждате ли…

— Млък! Не ме прекъсвай! От доста време приходите от лондонския клон намаляват. Не мога да разбера защо, директорът там е много точен човек. А печалбите спадат. Ще те пратя в Лондон, Уилям, да провериш нещата.

— Лондон? — премигна Бил.

— Да.

— Кога искате да замина?

— Веднага.

— Но…

— Не ти е ясно — погрешно изтълкува колебанието на племенника си господин Парадийн — какво точно се иска от теб. Честно казано, и аз самият не зная и изобщо не знам защо те пращам. Май със слабата надежда да открия, че имаш някакъв ум в главата. Не очаквам да се справиш с нещо, което от две години се опира на човек като Слингсби…

— Слингсби?

— Уилфред Слингсби, лондонският ми директор. Много способен мъж. Едва ли ще пристигнеш там и веднага ще разрешиш проблем, който затруднява човек като Слингсби. Но ако си държиш очите отворени и се постараеш да научиш нещо за работата, ако покажеш интерес към управлението й, току-виж, си изтърсил някое предложение, колкото и глупаво да е, което да подскаже на Слингсби вярната посока.

— Ясно — оценката за способностите му при решаването на малките фирмени затруднения не беше ласкателна, но както трябваше да признае, в нея се съдържаше повече или по-малко истина.

— Ще бъде добро обучение за теб. Ще можеш да поговориш със Слингсби за бизнеса. Ще ти е от полза — подсмихна се мистър Парадийн, — когато се върнеш и започнеш да пишеш адреси на пликовете.

Бил се поколеба.

— Искам да отида, чичо Кули…

— В събота има кораб.

— Дали мога да помисля половин час?

— Да мислиш! — мистър Парадийн се изпъчи заплашително. — За какво има да мислиш? Не разбираш ли, че ти предлагам…

— Да, разбирам, но… Нека само отскоча до долу и да поговоря с един човек.

— За какво говориш? — настоя мистър Парадийн. — Защо долу? Какъв човек? Ти бълнуваш…

Щеше да продължи в този дух, но Бил вече беше на прага и с усмивка, обещаваща, че ей сега всичко ще се оправи, изхвърча навън.

— Джъдсън — извика Бил, когато стигна до всекидневната и се огледа.

Приятелят му говореше по телефона.

— Почакай — каза Джъдсън в слушалката, — тук е Бил Уест. Точно говоря с Алис — обясни той през рамо. — Татко се е прибрал и е съгласен да заминем на риба.

— Кажи й да го попита дали не е съгласен да те заведа в Лондон — каза Бил забързано. — Чичо ми иска незабавно да отида там.

— Лондон? — Джъдсън поклати тъжно глава. — Няма начин! Скъпи ми приятелю, пропускаш основната идея на начинанието. Идеята е да ме изпратят някъде, където да не мога…

— Кажи, че залагам честната си дума, че ти няма да получиш нито цент, нито капка алкохол от първия до последния ден. Кажи, че ще бъдеш точно толкова на сигурно място в Лондон с мен, колкото и…

Джъдсън не го остави да довърши.

— Гений! — промълви Джъдсън и усмивка на безгранична радост озари лицето му. — Истински гений! Никога нямаше да се сетя — и лицето му отново помръкна. — Съмнявам се, че ще мине. Баща ми не е будала. Все пак ще опитам.

Последваха телефонни преговори, в чийто край Джъдсън докладва за известен напредък.

— Отиде да го пита. Но се съмнявам, много се съмнявам… Ало? — той отново се обърна към телефона и послуша за момент, след което подаде слушалката на Бил. — Иска да говори с теб.

Бил пое слушалката с трепереща ръка.

— Да? — промълви той благоговейно. Беше невъзможно да изрече едно грубо „Ало“.