П. Удхаус - Бил Завоевателя

Звънливият глас на Алис прозвуча от другата страна на жицата.

— Кой е?

— Аз съм, ъъъ, Бил.

— О, мистър Уест. Говорих с татко Джъдсън да дойде с вас в Лондон.

— Да?

— Отначало беше против, но след като му обясних, че ще се погрижите Джъди да не…

— О, да, да!

— Наистина ли ще се погрижите да няма никакви пари?

— Нито цент.

— И нищо за пиене?

— Нито капка.

— Много добре тогава. Може да дойде. Много ви благодаря, господин Уест.

Бил понечи да изрази с особено изискани фрази радостта от мисълта, че има възможност да направи нещо толкова незначително за нея, когато далечно щракване му даде да разбере, че сладкодумието му би отишло на вятъра. Той остави развълнуван слушалката.

— Е? — попита Джъдсън нетърпеливо.

— Всичко е наред.

Джъдсън изкрещя възбуден:

— Бил, ти си чудо! Само как ги убеди, че няма да ми дадеш и цент! Сериозно като, как му се вика… Това наклони везните. Как бързо ти щрака пипето! — Джъдсън искрено се възхищаваше. — Божичко, как ще си прекараме в Лондон! Открай време ми се ходи в тоя град. Това „Романо“, „Савой бар“… всичко ще обърнем с главата надолу!

Ужасеният Бил осъзна, че господин Коукър младши е схванал съвсем погрешно ситуацията. Недостойният брат на божествената Алис бе взел обещанията му за шега, хитруване в помощ на приятел. Той се задави:

— Ти наистина ли смяташ — каза той бавно, борейки се с чувствата си, — че ще излъжа тази девойка?

— И още как! — отвърна Джъдсън весело.

Известно време Бил го гледа студено. След това, отново без да продума, се качи по стълбите, за да съобщи на мистър Парадийн, че е на негово разположение.

Професор Апълби крачеше напред-назад с Хорас по тревата до езерото. Бялата му глава бе сведена и отдалеч картината бе умилна — достолепният мъдрец нашепва напътствия в ушите на младия си питомник. Така си и беше.

— Слушай какво ти говоря, момче — казваше той, — и си го набий в главата. Вкарах те в тази къща, сега е твой ред да действаш. Не си дошъл да береш маргаритки — момчето кимна. Малкият пророк продължи: — Джо ще се свърже с теб и ще бъде в готовност, ако се наложи. Няма да има нужда, ако си свършиш както трябва работата, но все пак е добре Джо да ти е подръка. Така че го очаквай.

— Ясно.

— И не се отпускай само защото си в хубава къща и вероятно ще те заринат с храна. Това ти е лошото на теб, прекалено много мислиш за търбуха си. Ако те оставят, по цял ден ще лежиш и ще се тъпчеш, без да се сетиш за нашите хора. Така не се върши работа. Не забравяй, ние чакаме отвън и искаме бързи действия.

— Няма смисъл да ме пришпорваш — възпротиви се Хорас. — Може да минат седмици, докато успея. Трябва да има прием, да се съберат много жени с бижута.

Професор Апълби стисна брадата си от мъка.

— По дяволите! Наистина ли си толкова тъп, или само се преструваш? Десет пъти ти казах, че тоя път не ни интересуват бижута. Има да чакаш старият отшелник Парадийн да даде прием с жени! Обясних ти, искаме книгите му!

— Мислех, че се шегуваш. Кой се интересува от книги?

— Може да стане нещо само ако правиш каквото ти се казва, и не се опитваш да мислиш — каза професор Апълби сурово. — Тия книги може и да ти изглеждат нищо, защото ти за друго освен за плюскане не се сещаш, обаче за всяка от тях дават цифра с три нули, а за доста — и с четири.

— Вярно ли? — Хорас беше впечатлен.

— И още как. А от теб се иска да разбереш къде държат най-добрите и да се омъглиш с тях. Ясно?

— Ясно.

— Къщата е на твое разположение, дъртият те взе много насериозно.

— Боже! Като си помисля за всички неделни училища, в които ми тъпчеха главата!

Професор Апълби се намръщи.

— Хорас — смъмри го той, — няма да слушам и една дума против неделното училище! Разбра ли, дребосъко, или трябва още да ти го набивам в кратуната?

— Разбрах — отвърна Хорас.

Пролетта идва в Англия като плахо кутре, което се опитва да си намери приятели. Пристъпва, дръпва се уплашено, пак пристъпва и пак се дръпва боязливо, докато накрая, добило увереност, се втурва буйно и радостно. След приятния следобед, подмамил господин Хамънд да седне в градината си, последваха онези обезкуражаващи априлски дни, когато слънцето се показва немощно сегиз-тогиз, подгонено от всеки облак, изпречил се на пътя му, а леден дъжд дебне осмелилите се да излязат без чадър. Но ето, че две седмици по-късно сутринта бе все едно юнска. Топъл ветрец подухваше от запад, слънцето къпеше в царствен блясък благодарния свят. Дори Уимбълдън комън, макар и незагубил напълно мрачината на големите публични пространства, по които пролетариатът всеки миг хвърля някоя смачкана хартия, някак просветля. Градината на Холи хаус от другата страна на пътя се превърна в истински рай.