П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Здравейте — поздрави младежът, плюейки камъчета.

Робъртс го зяпаше безмълвен. Останките от двуместната кола бяха така намачкани, че телесната цялост на младежа изглеждаше истинско чудо.

— Май се блъснах — обясни младежът.

— Катастрофа ли, сър? — промълви Робъртс.

— Да не мислиш, че го направих нарочно! — той оглеждаше заинтригувано останките. — На тази кола — отбеляза далновидно — ще й трябва ремонт.

— Какво се случи, сър?

— Е ми, случи се. Карам си аз и по някое време гледам една птичка, кацнала отпред на пътя. Трябва да съм извъртял кормилото повече, отколкото трябва, изведнъж се завъртях, спуках гума и ударих къщата.

— О, божичко, сър!

— Няма нищо — успокои го младежът, — и без това тук идвам.

Той напипа парченца чакъл на лявата си вежда и се зае да ги почисти със синя копринена кърпичка.

— Нали това е къщата на господин Парадийн?

— Да, сър.

— Добре. Господин Уест тук ли е?

— Да, сър.

— Чудесно. Би ли му казал, че искам да го видя. Името ми е Коукър. Джъдсън Коукър.

— Много добре, сър.

Нещо в маниера на иконома, някакво спокойствие и липса на емоция, изглежда, подразниха младежа. Той леко се намръщи:

— Джъдсън Коукър — повтори.

— Да, сър.

Джъдсън го погледна очаквателно.

— Името ти е познато, а?

— Не, сър.

— Нали не искаш да кажеш, че никога не си го чувал?

— Не, сър, доколкото ми е известно.

— Боже мой!

Той протегна дългата си ръка и хвана оттеглящия се Робъртс за сакото. Дори в нормални моменти Джъдсън Коукър не се отличаваше с особена сдържаност — беше готов да говори винаги, навсякъде и с всекиго, — а инцидентът бе събудил у него още по-голяма словоохотливост. Шокът се отразява различно на различните хора. Джъдсън бе станал особено доверчив.

— Да не би да искаш да ми кажеш честно, като мъж на мъж — настоя той невярващ, — че никога преди не си чувал името Джъдсън Коукър?

— Не, сър.

— Не четеш ли „Говори се на Бродуей“?

— Не, сър.

— Нито „Градски клюки“?

— Не, сър.

— Боже!

Провалът на този тест за обща култура обезкуражи Джъдсън. Той пусна сакото на иконома и изпадна в унило мълчание.

— Да ви донеса ли уиски със сода, сър? — попита Робъртс. Вече му беше ясно, че младият посетител не е съвсем на себе си, и го обзе разкаяние. Помисли си, че най-подходяща за момента ще е ролята на грижовен доктор.

Този въпрос неизменно предизвикваше оживление у Джъдсън.

— Разбира се, стари приятелю! Чудех се кога ще минеш на по-сериозна тема. Гледай да е силничко. Няколко капки вода и толкова уиски, колкото ще накара заек да ухапе булдог.

— Да, сър. Ще заповядате ли вътре?

— Не, благодаря. Ще седна тук, ако не възразяваш.

Икономът се оттегли и след минута се върна с благотворната течност. Откри младия си приятел замислено загледан в небето.

— Та казвам — Джъдсън въздъхна доволно, сваляйки полупразната чаша от устата си, — сигурно си се шегувал, че не знаеш името ми, нали?

— Не, сър, уверявам ви.

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал. Ти знаеш какво става по света, колкото едно теле е наясно с разписанието на железниците. Никога ли не си чувал за „Копринените“?

— „Копринените“, сър?

— Ами, да, „Копринените от Пето Авеню“.

— Не, сър.

— Боже! Много известен клуб. Събират се неделя сутрин и минават по Пето авеню в копринени ливреи, копринени чорапи, копринени шапки, а ако вали, с копринени чадъри. Наистина ли не си чувал за тях?

— Не, сър.

— Гръмнат съм. Ето я цялата суета на славата! Все пак има образован човек в тази страна, който не е чувал за „Копринените“. Имаше ни на цяла страница в неделната притурка на „Америкън“, когато ни спря полицията.

— Нима, сър?

— О, да. С моята снимка. Аз основах „Копринените“.

— Така ли, сър?

— О, да. Правил съм много такива неща. Веднъж летях с аероплан и хвърлях банкноти от един долар над града. Чудно е, че не си чувал за мен.

— Ние тук живеем извън големия свят, сър.

— Така трябва да е — отвърна Джъдсън, ободрен от това решение на нещата. — Да, очевидно е така. Е, може и да не си чувал за мен, щом е така. Но да знаеш колко много неща съм направил в живота си. Хората разправят за тях. Ако не бях аз, нямаше да се наложи в Америка обичаят да се носи кърпичката в ръкава.

— Наистина ли, сър?

— О, да!

Някой можеше и да се развълнува от това, но Робъртс беше точно по средата на единайсета глава от „Пясъци и страст“ и много му се искаше да си я дочете. Той поотмести гарафата по-далеч от лапите на Джъдсън и тактично се опита да сложи край на разговора.