П. Удхаус - Бил Завоевателя

Малкият не реагира. Той все още се бореше с лежащата на сърцето му дилема.

— Няма да ги целуна! — обяви той твърдо. — Освен ако не е заради бас. Веднъж така целунах една коза.

Братовчедката Ивлин вдигна ръце и кученцето Уили пльосна на пода.

— Безобразник!

— Според мен, скъпи Парадийн — каза професор Апълби меко, — разговорът малко загрубява и ще е по-добре да изведа Хорас навън. Подобни приказки не са подходящи за неговото развиващо се съзнание.

Братовчедката Ивлин се наежи войнствено:

— О, моля ви се, не бива да безпокоим Хорас в неговия дом — окачи каишката на Уили и го затегли към вратата: — Сбогом, чичо Кули! Чувствам се възмутително и безсърдечно оскърбена.

— Ей! — възкликна Хорас, сочейки с пръст. — Изпусна си плетката и ти се влачи.

С дълъг безмълвен поглед на отвращение братовчедката Ивлин вдигна Уили на ръце и излезе. Чичо Джаспър пристъпи на свой ред към вратата.

— Довиждане, Джаспър — каза господин Парадийн.

— Сбогом. Незабавно ще се обърна към лекарска комисия, която да ти попречи да изпълниш налудничавия си план.

— А аз, Кули — заяви чичо Отис, — ще кажа само, че след пътуването дотук останах с три долара и седемдесет и девет цента в джоба. Адвокатът ми ще ти се обади — той дръпна малкия Кули за ръката: — Ела, Джон — каза с горчивина. — Вече ще ти викат на малко име.

— Виждам, че ме обичат като баята погача! — отбеляза малкия Хорас.

Бил пристъпи напред приветливо:

— Нямам нищо против теб, приятелю — каза той. — Приветствам те с добре дошъл в семейството!

— Ако това е семейството — отвърна Хорас, — ти самият си добре дошъл — и като постави ръчичката си в дланта на професор Апълби, той излезе от стаята.

Господин Парадийн изгледа Бил мрачно.

— Е, Уилям?

— Е, чичо Кули?

— Осъзнал си, смятам, че не възнамерявам да подновя издръжката ти?

— Да, чичо Кули.

Спокойствието на младия му роднина малко смути господин Парадийн. Той заговори почти отбранително:

— Най-лошото нещо за момче на твоята възраст е да има пари, без да си дава труд да ги печели.

— Така мисля и аз — разпали се Бил. — Нуждая се от работа. Срамота е — продължи той сърдечно — човек с моите способности и интелигентност да не си изкарва сам хляба. Срамота!

Заруменялото лице на господин Парадийн стана мораво:

— Много остроумно! — изръмжа той. — Много остроумно и оригинално. На какво се надяваш, като…

— Остроумно! Нали не мислиш, че се шегувам?

— Точно това мисля.

— За Бога! Та аз дойдох тъкмо, за да те помоля за работа.

— Много рано го казваш…

— Нямах възможност по-рано.

— И каква работа очакваш да ти предложа?

— Във фирмата.

— Например?

Бил се позатрудни да отговори.

— Все едно каква — отговори той дръзко накрая.

— Мога да те назнача в отдела за надписване на пликове за десет долара на седмица.

— Чудесно! Кога започвам?

Господин Парадийн го загледа подозрително през очилата си.

— Сериозно ли?

— Разбира се!

— Е, трябва да призная — отбеляза леко объркан господин Парадийн след кратка пауза, — че доста ме изненадваш.

Бил понечи да обясни, че чичо му не познава скритите дълбини на характера му, но се отказа.

— Чудно нещо, Уилям, единственият член на семейството, към когото все още пазя някаква искрица привързаност, си ти.

Бил се усмихна благодарно.

— Обаче ти — прогърмя гласът на мистър Парадийн — си мързелив, безполезен негодник. Все пак ще си помисля. Нали няма да се връщаш веднага в града?

— Не, ако ти трябвам.

— Може да ми потрябваш. Остани още час.

— Ще се разходя до езерото.

Мистър Парадийн го изгледа свирепо.

— Хм, да ми искаш работа — промърмори той. — Не разбирам какво става с теб. Сигурно си влюбен.

За петнайсетина минути, след като чичото и племенникът се разделиха, в дома и градината на господин Кули Парадийн се възцари пълно спокойствие. После икономът Робъртс, полегнал в стаичката си с пура в едната ръка и тъжен любовен роман в другата, бе изтръгнат от покоя си от силен метален трясък, дошъл, както изглежда, от пътя пред къщата. Верният служител остави пурата и книгата и тръгна на разследване.

В едната от колоните в ориенталски стил, поставени от архитекта, за да се постигне оригинално внушение, се бе забила смачкана червена двуместна кола. От останките тъкмо се измъкваше длъгнеста фигура в редингот. Фигурата се разгърна в младеж с неугледен вид, забележителен гърбав нос и печални зелени очи.