П. Удхаус - Бил Завоевателя

Тези мисли го докараха до безразсъдно оживление, напомнящо — колкото и по-чисто да бе — състоянието му след третия от силните коктейли, така безгрижно забърквани от домакина Джъдсън на жалкия му гуляй предната вечер. Невероятно беше наистина, че съумя да преодолее проточилата се с месеци нерешителност и я помоли да се омъжи за него. Но още по-невероятна, зашеметяваща направо бе благосклонността, с която тя прие предложението му. Вярно, не се обвърза с годеж, но какво от това! Нали му нареди като на някогашен рицар първо да изпълни една задача, за да бъде после негова. Какво по-честно? О, любов! О, плам!

Отварянето на вратата прекъсна мислите му.

— Господин Джаспър Дейли — прозвуча гласът на Робъртс.

От мястото си зад завесите Бил чу раздразнено изсумтяване.

— Какъв е смисълът да ме представяш, драги. Тук няма никой.

— Господин Уест беше тук преди минутка, сър.

— А? Че какво прави тук?

Бил се показа от ъгълчето си.

— Здравейте, чичо Джаспър — поздрави той, като напразно се опитваше гласът му да звучи сърдечно.

След тазсутрешния разговор със съвестта видът на господин Дейли бе труднопоносим. Мисълта, че съществува и най-малката вероятност да заприлича на това сбръчкано алчно човече, го пробождаше като нож.

— А, ето те и теб — кисело измърмори чичо Джаспър, оглеждайки се с гущероподобните си очи.

— Господин Парадийн е зает в момента, сър — съобщи Робъртс. — Да ви донеса ли един коктейл, сър?

— Не — отказа чичо Джаспър. — Не пия коктейли — после се обърна към Бил: — Ти какво правиш тука?

— Робъртс се обади тази сутрин, че чичо Кули иска да ме види.

— Странно! И аз вчера получих телеграма, че иска да ме види.

— Така ли? — отвърна Бил хладно и се обърна към полиците с книги.

Не страдаше от предубеждения и смяташе, че е в състояние да се отнася внимателно и с най-низкото от Божиите създания, но не беше справедливо, след като съвсем допреди малко си се намирал в скъпоценното присъствие на Алис Коукър, да търпиш компанията на този дърт негодник.

След малко се появи нова досада.

— Госпожа Парадийн-Кърби — обяви Робъртс от вратата.

Бил съвсем помръкна. И в най-добрите си времена братовчедката Ивлин трудно се понасяше. Яка и шумна жена малко над 40-те с поглед на посинели варени яйца, тя така и не прояви достатъчно ум да се откаже от лигавенето, с което, изглежда, се бе харесвала на младежите в дебютантските й години. — Я, колко книжки! — съобщи Ивлин на пухкавото кученце, което носеше в ръце. — Ако малкият Уили е добро кученце и не гризе книжките, чичо Кули ще му даде сладко кексче.

— Господин Отис Парадийн, господин Кули Парадийн — обяви Робъртс.

Бил се предаде. Като добавка към принудителното пребиваване в една и съща стая с чичо Джаспър и братовчедката Ивлин присъствието на Отис и малкия Кули беше нищо работа. Той се обърна отново към полиците, като преди това отбеляза, че чичо Отис бе надебелял още повече, а малкият Кули — лъчезарно дете, ухилено като пача — съвсем определено добива вид на земноводно.

— Мили Боже! — извика чичо Джаспър, втренчен в новодошлите. — Да не е седмицата на семейството? Какво правите всички тук?

— Двамата с Кули получихме телеграма да дойдем — отвърна с достойнство Отис.

— Иий, чудничко! — възкликна братовчедката Ивлин.

— И аз така.

— На него пък са му се обадили по телефона — озадачено посочи с пръст към Бил чичо Джаспър. — Какво ли е станало?

Само Кули не се включи в общия коментар, а се умълча на един фотьойл, дращейки по кожата му с писалка. На равни интервали го разтърсваше хълцане, сякаш му се искаше да извика „Ура!“, но не можеше да събере кураж. Останалата част от семейството се зае да гадае.

— Що ли пък ни е събрал чичо Кули всичките?… — поде братовчедката Ивлин.

Чичо Отис се огледа предпазливо и сниши глас:

— Ако питате мен, става нещо. Според мен Кули вероятно осъзнава, че е вече доста стар, и се кани да уреди наследствата ни.

— О, наистина ли! — възкликна възторжено братовчедката Ивлин. — Много е стар, наистина. Винаги съм казвала, че като мине шейсетака, човек вече се готви за края…

— Аз навърших шейсет и две — отвърна студено чичо Отис.

— Наследства? — чичо Джаспър замислено почеса брадичката си. — Хм, идеята не е лоша. Ще спестим доста от данък наследство.

Бил не издържаше повече. Съвестта му съвсем недвусмислено бе показала какъв кръвопиец е, но поне беше благодарен за получената кръв. За тия вампири човешката признателност очевидно бе нещо непознато.