П. Удхаус - Бил Завоевателя

В живота на един мъж има приливи и отливи и, използва ли прилива, той ще стигне до щастието. На Бил му се струваше, че вече се носи със своя прилив. За пръв път през последната година се откриваше толкова добра възможност да направи предложение и може би щяха да минат много месеци, преди отново да има този шанс. Бил не беше от ония празнодумци, които могат да изпадат в романтични настроения по желание и при всякакви условия. Той се нуждаеше от някакъв ритник за засилка. Пренебрегна болезненото усещане за празнота в диафрагмата, както преди четири години, когато с футболния отбор на Харвард се класира за купата на Йейл, и се приготви да постъпи като мъж:

— Госпожице Коукър… аз… тоест… другояче казано, чудя се… мислите ли, че… — и млъкна. Не беше сигурен, че е достатъчно ясен. Подхвана отново: — Знам… не е като да… разбирам, че… може би… вие бихте… — май и сега не се получи така недвусмислено, както му се искаше. Преглътна на два пъти и подходи от нов ъгъл: — Гледай сега — започна той, — ще се омъжиш ли за мен?

Мис Коукър запази невъзмутимо спокойствие. Изглежда, не за пръв път получаваше такова предложение.

— Съвсем неочаквано е за мен — отвърна тя.

Така беше и за Бил. Той седеше втрещен от звука на безумните си думи и замаян се чудеше как е имал кураж да ги пусне да излязат от устата му. И все пак те бяха изречени, въпросът определено беше поставен за разглеждане. Той се вторачи в нея, глуповато, но с надежда.

— Сега не мога да ви дам конкретен отговор.

— Не, не, разбира се, че не.

— Да предположим, че ме помолите отново, когато върнете Джъди здрав и укрепнал от пътуването?

Предположението, че Джъдсън беше инвалид в последен стадий на недъгавостта, не отговаряше съвсем на спомена му за тартора на гуляя от предишната нощ, но Бил го подмина. Това нямаше значение. Единствено важно бе това, че тя не го отхвърли с презрение и не повика прислужниците да го изхвърлят на улицата.

— Да оставим засега нещата така, нали?

— Да — отвърна смирено Бил.

— И кога мислите, че можете да тръгнете? — попита госпожица Коукър, наследила от баща си таланта да пренебрегва чувствата за сметка на работата. — Веднага?

— Утре, ако искате — съвсем оглупял отвърна Бил.

Смътно долови, че с тази нова уговорка ще му е трудно да завземе с щурм контрола върху чичовия си хартиен бизнес, но и това сега нямаше значение. Той примря, сгрян от усмивката, която тя му дари. Това бе същата усмивка, от която така сияеше третата снимка отляво на камината.

— Питам се — заекна той, — искам да кажа… бихте ли… мислите ли… сигурно имате някоя ваша снимка, която да подарите на приятел?

— Имам, разбира се — отвърна Алис дружелюбно.

— Отдавна ми се иска да имам ваша снимка.

Когато някой библиофил попаднеше в библиотеката на господин Кули Парадийн в къщата му в Уестбъри, Лонг Айлънд, затичваше екзалтирано в кръгчета, надзърташе и душеше, издаваше кратки скимтящи звуци на възбуда подобно на куче, озовало се сред стотици омайни ухания. Славата й беше международна, статии за нея се бяха появявали в издания като „Атлантик мънтли“, „Куотърли ревю“ и „Меркюр дьо Франс“. Навред имаше полици, на всяка полица — издания с всякакви обеми: масивен том, до него тумбесто книжле джудже, там нещо, приличащо на книга, но всъщност кутия с книга вътре в нея. Гледката действаше на ценителите като силен наркотик.

Бил не беше библиофил и я понасяше много по-спокойно. След като Робъртс го въведе в библиотеката и го осведоми, че господин Парадийн скоро ще се освободи, Бил веднага се доближи до прозореца, гледката от който, както му подсказваха предишните посещения, бе подходяща за човек в сегашното му емоционално състояние. Около прозореца се виеше огромен пълзящ храст, през който наблюдателят можеше да пие от красотата на благородните дървета, сребърното езеро и ширналата се сенчеста ливада. Съвсем подобаващ пейзаж за един влюбен мъж, помисли си Бил.

И все пак нещо го нарушаваше. Както забеляза с отвращение, просторната сенчеста ливада бе зацапана с човешко присъствие, несъответстващо на приповдигнатото му състояние. Искаше му се да съзерцава Природата и да тъне в мечтания за Алис Коукър. Затова го подразни натрапилият се белобрад възрастен мъж, придружен от малко момче, обуто в голф. Тия две петна върху пейзажа се разхождаха насам-натам и разваляха цялата картина. Но в този миг двамата тръгнаха към къщата и листата на пълзящия храст ги скриха. Бил отново потъна в мисли за Алис.