П. Удхаус - Бил Завоевателя

Не беше Джъдсън. Гласът беше женски и щом го чу, Бил се олюля. Всички женски гласове по телефона донякъде си приличат, но този сърцето му разпознаваше безпогрешно. Беше тя! А как й заговори той! О, небеса, непростимо е! Това „абе“, това брутално, грубиянско натъртване на „още“! Потокът извинения сякаш сам започна да се лее от устата му:

— Госпожице Коукър, ужасно съжалявам, не знам как да ви се извиня, помислих, че е някой друг, не, не исках да кажа, аз… надявам се, че не сте… надявам се, че не съм… надявам се, че вие няма…

— Господин Уест — възползва се неговата слушателка от моментното затихване, — чудя се дали ще се съгласите да ми направите една голяма услуга?

Колената на Бил се подкосиха.

— Да направя на вас услуга! — възпламени се Бил. — Разбира се!

— Много е важно. Можете ли да дойдете при мен?

— Разбира се, че мога!

— Ще успеете ли тази сутрин?

— Разбира се, че ще успея!

— Много ви благодаря.

Бил остана за миг неподвижен, дишайки тежко. Очите му се замъглиха. Тя искаше от него услуга! Обърна се към него, не към Тоди ван Райтър или Юстас Бейли, или изобщо към някой от ония мазници, които образуваха двора, чиято безспорна кралица бе тя. Можеше ли да отиде при нея? Да, хиляди пъти да, дори ако на всяка крачка до къщата на баща й го чакаха огнедишащи змейове.

Той се приближи до камината във всекидневната за обичайния благоговеен оглед на грижливо подредените отгоре й снимки на мис Коукър — единайсет на брой, мъчително и упорито събрани в бавен процес на измъкване една по една от стаите на Джъдсън. Алис си умираше да се снима и редовно снабдяваше недостойния си брат със свои изображения. Още бе жив ужасът, който Бил изпита, когато видя тази изгубена душа Джъдсън да разрязва с последния й портрет страниците на някакъв детективски роман.

Чувствителният посетител, отзивчив спрямо метеорологичните промени, би доловил, че в тази априлска утрин нещо не е съвсем наред в къщата на господин Дж. Бърдси Коукър на 61-ва улица. Жилището на бащата на Алис и Джъдсън бе обзаведено с вкус, дори луксозно, и открито показваше всички външни атрибути на изискан и богат дом. Но сега над него тегнеше непривична тишина, сякаш наскоро оттук бе преминал циклон или някаква голяма мъка се бе стоварила върху обитателите му. Ако Бил не беше толкова погълнат от мисли за Алис, можеше да забележи уплаха в очите на прислужничката, която го въведе малко след 12.30 часа. Но той усети бедата едва след като влезе в гостната и срещна прекрасните очи на господарката на къщата.

— Небеса! — възкликна той. — Какво става тук?

Алис Коукър беше изключително привлекателна млада дама. Лицето й имаше едва ли не, царствени черти за разлика от брат й Джъдсън, който се беше метнал на бащиния им род и напомняше ерделтериер. Чертите й бяха съвършени, както и зъбите, и косите. Изобщо впечатлението, което създаваше при първа среща, беше за безукорна красота. Но в този момент не красотата й се хвърляше на очи, а тревогата, която я терзаеше. Авторите на националните песни (така популярни за разлика от националните закони) ни съветват да търсим лъча на надеждата, Синята птица, да затворим всичките си тревоги в сандък, да седнем на капака му и да се ухилим. Алис Коукър явно не бе надала ухо за този съвет. Бедата, този враг на песнописците, бе победила гордия й дух.

— Седнете, мистър Уест — покани го тя, официална дори в мъката си.

От много месеци тази нейна склонност към студена официалност измъчваше Бил. Поддържаше съвсем непринудени отношения със сестрите на повечето си приятели, но пък ги познаваше от деца, а макар да бе израсъл с Джъдсън, Алис беше влязла в живота му едва преди една година. Реши, че спокойствието в дома на Коукърови вероятно е нарушено от онази история с любовния възел и сърдечния балсам. До миналия март Алис бе живяла с майка си в Европа и бе дошла в Ню Йорк едва след смъртта й, за да върти домакинството на баща си и да наруши душевния покой на мъжката част от обществото.

Бил седна, засвидетелствайки пълна отдаденост, съчувствие и готовност да направи всичко, на което е способен един пламенен мъж за изпаднала в беда дама.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — рече Алис.

— Не, не! О, не! Не, не! Не, не! — отвърна Бил.

— Става въпрос за Джъдсън.

— Джъдсън?

— Да. Татко е бесен. При това с основание — справедливо добави госпожица Коукър. — Джъди наистина се държа много лошо.

Бил се почувства изправен пред дилема. Много му се искаше да се съгласи с всяка нейна дума и все пак едва ли точно той трябваше в този момент да клейми Джъдсън. Освен това се чувстваше затруднен да поеме ролята на морален цензор, тъй като не знаеше какво е сторил гуляйджията, за да предизвика бащиния гняв. Задоволи се с издаването на нисък креслив възглас като на учтива дива патица.