П. Удхаус - Бил Завоевателя

Това вече беше непоносимо и особено болезнено. Той обожаваше девойката, и то завинаги. От първата им среща почти преди една година я обикаляше свенливо, опитвайки се да събере кураж, за да й поднесе всеотдайната преданост на един истински мъж. Подаряваше й цветя и шоколади, а за рождения ден — чантичка, везана с мъниста. А сега тя забиваше железен лост в главата му. Такива са жените.

Грохотът на парния чук се усили в демонично кресчендо. Стана толкова настойчив, че Бил най-сетне се размърда на възглавницата, отвори очи и, премигвайки срещу светлината от прозореца, осъзна, че е започнал нов ден и че телефонът на нощната му масичка звъни. В същия миг вратата се отвори и Риджуей, неговият похватен прислужник, влезе в стаята.

— Струва ми се, че звъни телефонът, сър — каза Риджуей.

— И на мен ми се струва — отвърна Бил немощно.

Булото на съня се разпръсваше и той осъзна колко ужасно зле се чувства. Главата му, която усещаше двойно по-голяма, се цепеше от болка. Устата му бе изпълнена с нещо неприятно и гъбесто, в което след съсредоточаване успя да разпознае езика си. Паметта му се връщаше. Снощи у Джъдсън Коукър имаше празненство…

Риджуей вдигна слушалката.

— Завърнахте ли се вече? Да? — гласът му звучеше като добре овладяно гукане. Прибирането на младия господар малко след 4 часа тази нощ не беше останало незабелязано от Риджуей и той инстинктивно долавяше, че мекият му тон ще бъде оценен. — Да, ще предам съобщението ви на мистър Уест.

Той се обърна към Бил и отново загука като гълъб, викащ партньора си на полет.

— На телефона е Робъртс, икономът на господин Кули Парадийн, сър. Иска да ви предам, че вчера господин Парадийн се е завърнал от пътуването си и предлага да го посетите днес следобед.

Бил не беше никак във форма, но поканите на чичо Кули имаха силата на кралска заповед. Няма как да приемаш от някого значителна издръжка на всеки три месеца, а после да откажеш да се срещнеш с него.

— В Уестбъри ли? — попита той.

— В Уестбъри, сър.

— Кажи му, че ще дойда.

Риджуей предаде информацията на чакащия Робъртс и затвори.

— Да ви приготвя ли закуска, сър?

Бил се замисли.

— Да — съгласи се накрая без ентусиазъм. Закуската не може да изкуси онзи, който се е радвал на среднощното гостоприемство на Джъдсън Коукър. — Нещо съвсем леко.

— Непременно, сър — кимна разбиращо Риджуей и се оттегли.

Бил лежеше и гледаше в тавана. Главата му бе издута като балон. Помисли да накара Риджуей да излезе и да нахока ония птици в дърветата на Сентръл парк отсреща, че да вземат да млъкнат. Бъбриви, непоносимо енергични английски врабчета — в един добре управляван град биха ги премахнали със закон. Но всяко нещо изискваше прекалено голямо усилие. Най-добре беше да се лежи съвсем неподвижно и да се зяпа таванът.

Той се унасяше, когато изведнъж в ухото му заговори глас. Беше неприятен и рязък, не мек и нежен като на Риджуей, и той незабавно разпозна гласа на съвестта си. И преди бе имал спречквания с нея.

— Е? — попита съвестта.

— Какво „е“? — отвърна Бил отбранително.

— Снощи се прибра късничко, а?

— Малко.

— На мен ми се стори доста.

— Бях у Джъдсън Коукър — оправда се Бил. — Обещах да ида, а един мъж трябва да държи на думата си.

— Един мъж не бива да слиза до равнището на животно — с леден тон каза съвестта. — Започвам да си мисля, че си само един млад нехранимайко.

Това си беше обида, но в своята утринна меланхолия Бил не намери сили да противоречи. Намираше се в онова разположение на духа, когато човек се взира в себе си и е склонен към самообвинения.

— Мислех си, че имаш повече достойнство — продължи Съвестта. — Ти обичаш Алис Коукър, нали? Отлично. Човек, който обича такова благородно момиче, трябва да гледа на себе си едва ли не като на свещенослужител. А ти? Изгубил си всякакво чувство за срам, казвам аз — заключението отново порази Бил с истинността си. — Следя те отдавна, млади човече, и съм почти наясно с теб. Освен всичко останало си безделник, паразит и некадърен безгръбначен позор за цивилизацията. Загуби си времето в Харвард. Да, да, знам, беше във футболния отбор. Не казвам, че не си яко и мускулесто младо животно, оплаквам се от душата ти. Никакъв те няма, стане ли дума за душа, а надеждата за успех е в нея. И така, не свърши никаква работа в Харвард, а откак си завършил колежа, се мотаеш безцелно из Ню Йорк и паразитиращ на гърба на чичо си Кули. Няма да те успокоявам, че той може да продължи да те издържа, без нищо да забележи. Не е в това въпросът. Вярно, той притежава „Парадийн — целулоза и хартия“ и е милионер, но ти деградираш, млади момко. Не си по-добър от чичо си Джаспър.