П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Но, вуйчо, откъде знаеш? — не отстъпваше Флик с настойчивата упоритост на своя пол.

— Проверил съм. Когато имам свободно време, ще ти покажа някои данни от благотворителните организации. Девет десети от писмата се пишат от професионалисти, които добре си живеят от това. Сега ме остави, дете, но първо ми върни гюдерията. Ако пак се появиш преди обяд, ще те замеря с ръжена.

— Но това може да е истинско…

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт. Изчезвай да играеш!

— Имаш ли нещо против да го прочета?

— Сложи си го в рамка, ако искаш. И не забравяй какво ти казах за ръжена. Аз съм отчаян човек, не знам какво върша.

Флик се върна на ливадата. Прочете писмото, както крачеше, а слънцето, колкото и старателно да предизвестяваше идването на лятото, постепенно чезнеше от небето. Хладна безутешност се прокрадна над градината. Лесно му беше на вуйчо Синклер да говори така, но как можеше да е сигурен? Това беше първото просяшко писмо, което й попадаше, и тя го попи със свито сърце, както толкова се искаше на авторите, но така рядко го постигаха. За Флик всяка дума беше истина и тя изтръпна от мъка при мисълта, че подобни неща съществуват на планетата, която десет минути преди това й бе изглеждала преливаща от щастие.

Писмото беше с много грешки, но разказваше история. Написано от госпожа Матилда Пол от Мърмонт меншънс № 9, Батърси, то повдигаше завесата пред един свят, за чието съществуване досега Флик не бе и подозирала — свят на болести и отчаяние, на пресрочени наеми, на дебнещи на прага вълци и хазаи. Ужас и съчувствие обзеха Флик и гонгът за обяд, достигнал до агонизиращата й душа, й се стори като вик на присмехулен демон. Обяд! Горещо печено месо… салати… плодове… картофи… колкото хляб искаш… а госпожа Матилда Пол от Мърмонт меншънс № 9, Батърси, така притисната от съдбата, че само три лири, шестнайсет шилинга и четири пенса, изпратени незабавно, щяха да я спасят от бездната!

Изведнъж един глас — може би гласът на госпожа Пол — заговори на Флик и тя си спомни, че в спалнята си има разни дрънкулки — пръстенчета, огърлици, една брошка… Спусна се към къщата и на половината път зърна рипсените панталони на Джон, градинаря, наведен над една цветна леха. Джон беше приветлив човек, с когото почти се бе сприятелила през февруари покрай едни луковици.

— Я ги лалетата! — обяви Джон не без известна родителска гордост, изправяйки се при шума от стъпките й. — Ш’са поникнали, докато да мигнете, госпойце.

Преди час Флик щеше с готовност да заговори за лалетата, но сега пневмонията на госпожа Пол ги бе отпратила сред незначителните неща от живота.

— Джон — каза Флик, — някога залагал ли си нещо?

Джон се изпъна нащрек. Историята от миналия юли с оная липсваща ножица бе отшумяла и той смяташе въпроса за приключен. Но човек никога не знае, светът е пълен със сплетници, готови да наклеветят честните хора. Подръпна рипсените си панталони, за да спечели време, и зазяпа вдървено в един аероплан, който мъркаше в небето като далечен котарак. Канеше се да поувърта още, подмятайки, че когато бил момче, не е имало такива неща, но Флик му спести тази необходимост.

— Прочетох в една книга и се чудех как се прави.

Джон се успокои. След като се установи, че въпросът е чисто академичен, можеше да го подхване като експерт. Няколко минути по-късно Флик отиде на обяд, напълно осветлена за описаната от градинаря Джон процедура.

Обядът беше точно толкова добре сготвен и апетитен, колкото Флик очакваше. И не стана на пепел в устата й. Тя бе открила начин.

Нещо от кипящото щастие, което изпълваше Флик преди появата на госпожа Матилда Пол в живота й, окриляше и Бил Уест в 1 часа същия следобед, докато крачеше весело по Пикадили — на кого ли му се вре в таксита и автобуси в такъв ден, — за да се срещне с господин Уилфред Слингсби, лондонския директор на „Парадийн — целулоза и хартия“. Тази сутрин за пръв път, откак потеглиха от Америка преди две седмици, Джъдсън Коукър излезе от тъмния си облак. Лекото повдигане на настроението изцяло преобрази атмосферата в малкия апартамент.

Джъдсън прие, разбира се, извънредно зле дисциплинарните мерки на Бил. След като корабът „Аквитания“ измина три мили от американския бряг, той мина през цяла гама от емоции — от пълно неверие до вцепенено отчаяние. Отхвърлянето на предложението му — направено точно преди „Аквитания“ да стигне трите мили — двамата с Бил да обърнат по едно малко в пушалнята, отначало му се стори пълен майтап. Бил, помисли си той, винаги е бил шегаджия. Как само успя да не се засмее! Но привечер взе да мисли, че шегата си е шега, и той ги разбира тия работи, но преиграеш ли, вече не е толкова смешно. И когато Бил твърдо отказа да му съдейства за коктейла преди вечеря, без който, както всеки знае, организмът просто не може да приеме храната, трагедията недвусмислено надигна зловещата си глава. От този миг затворническият мрак обгърна младежа и нашето перо няма желание да се впуска в подробности. Достатъчно е да кажем, че Джъдсън Коукър пристигна в Лондон съсипан и Бил трябваше почти непрекъснато да гледа снимките на Алис, за да се утеши за прекараните в обществото на страдалеца дни. Жалостивите молби на Джъдсън можеха да трогнат и най-коравото сърце. Животът бе нерадостен в апартамента, който след двудневен опит в скъпи хотели Бил нае за три месеца.