Лион Фойхтвангер - Испанска балада

— Но ние съвсем не искаме да надхитряваме времето, достопочтени отче — защити той вярата на Рахел и своята собствена вяра. — Обратното, ние знаем: времето не е против нас, а за нас. Ние не тълкуваме грубо дословно обещанието за победа, дадено ни в нашата книга. Не победи с меч са ни обещали пророците и не за такива победи копнеем ние. Не ни привличат рицари, оръженосци и обсадни машини. Тия победи не са крайни. Нашето наследство е великата книга. Две хилядолетия сме я изучавали, тя ни е сплотявала както в нищета и в изгнание, тъй и през дните на славата ни, единствени ние умеем да я тълкуваме вярно. Тя ни обещава победите на духа и от тия победи не ще ни лишат никакъв кръстоносен поход и никакъв джихад.

— Да — каза насмешливо и тъжно дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum 36 36 Ще бъдете като боговете, които познават доброто и злото. — Бел.пр. ; вие все още вярвате в думите на змията изкусителка от рая. И понеже вие, признавам това, сте надарени по-щедро от другите с ум, смятате се за всезнаещи. Ала тъкмо това високо самомнение ви заслепява и ви пречи да разберете очевидното. Месията отдавна е дошъл, времето е изтекло, благословът е настъпил. Всички го виждат, не искате да го видите само вие.

— Нима е настъпило времето на Месията? — отвърна с горчивина дон Бенямин. — Нищо такова не виждам. Не виждам да сте претопили мечовете си в плугове и копията — в лозарски сърпове. Не виждам Алфонсо да ходи на лов с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете за мира вие? Мир, шалом: та вие не разбирате дори думата! Не можете да преведете дори думата на вашите неизразителни езици!

— Твърде войнствено се застъпваш ти за мира, драги ми дон Бенямин — опита се да го усмири Муса.

Ала Бенямин не го чу. Разпален от близостта на доня Рахел, той не знаеше спиране:

— Какво представлява вашият жалък Pax, вашата Treuga dei, вашата, клета Eirene 37 37 Ейрене (гр.) — богиня на мира. — Бел.пр. ! Шалом, ето ви съвършенството, ето блаженството. И всичко, което не е шалом, е зло. На нашия цар Давид не бе дадено да построи храма, защото той не бе нищо повече от завоевател и велик цар. Дарен бе с тая милост едва Соломон, царят миротворец, защото при него всеки живееше спокойно под лозницата и смоковницата си. Осквернен, недостоен за господа е олтарът, над който е размахвано оръжие — ето нашето учение. А вие отдавате почит на вашия Месия, като превземате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но глупците сте вие въпреки целия си блясък и въпреки великолепието на вашите оръжия. Нам е обещана тая страна, наша е тя. И понеже е писано така, вие воювате за нея, вие и мюсюлманите. Да не бе тъй сърцераздирателно, това би било направо смешно.

Разпалеността на младия човек направи каноника още по-кротък.

— Ти говориш за блаженство, сине мой — каза дон Родриге, — и го наричаш шалом, и твърдиш, че това било ваше наследство. Но и ние познаваме блаженството. Ние го наричаме иначе, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие го наричате шалом, ние го назоваваме вяра, назоваваме го благодат. — И сега той, срамежливият, трябваше да признае, трябваше да изкаже гласно онова, което пазеше скрито в гърдите си. — Благодатта, сине мой, не е обещание за далечно бъдеще, тя е нещо съществуващо. Аз не съм красноречив като тебе, не мога да обясня благодатта. Тя не може да бъде достигната, нито дори доловена с напрежение на разума. Тя е най-големият божи дар. Нищо не можем да сторим за нея — освен да се молим.

И убедено, и от все сърце той заключи:

— Зная, че има благодат. Аз съм щастлив с вярата си. И се моля богу да разпростре милостта и над други.

Във всички западни страни се водеха подобни разговори — чия вяра е най-добра. Заради този спорен въпрос, заради първенствуващото място на християнството, се водеше войната. И през време на тия диспути страстите се разгаряха.

Много пъти още спориха за верите каноникът и дон Бенямин в тихата полукръгла зала на Муса. Но Бенямин вече обуздаваше остротата си; не искаше да обиди повторно с яростни нападки своя почитаем учител Родриге. А и доня Рахел явно не се нуждаеше от подкрепа във вярата си; при онова първо избухване Бенямин с радост бе забелязал с какво съчувствие го слушаше тя. Ето защо при по-късните разисквания той се задоволяваше да се позовава на вътрешната смисленост на юдейската вяра, чийто бог не иска от своите вярващи да правят компромиси с разума си. С безпристрастието на учен той цитираше текстове от хубавата книга на Йеуда Алеви „В защита на унизената вяра“ или пък се позоваваше на доводи от произведенията на великия Моше Бен Маймон, който процъфтяваше сега в Кайро.