Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Седнал удобно в един ъгъл и приведен леко напред, Муса размишляваше гласно:

— Тия ваши кръстоносни походи! Просто не ми се побира в главата как можете да наричате вашия Спасител княз на мира и при все това най-благочестиво, с пълна вяра да призовавате към война пак от негово име.

— А нима първоизточникът на свещената война не сте вае, мюсюлманите, любезни и почитаеми мой Муса? — благо запита каноникът. — Нима не бе сам Мохамед онзи, който обяви учението за джихад? Нашата Bellum Sacrum всъщност е само защита срещу вашия джихад.

— Обаче Пророкът — каза замислен Муса — нарежда да води свещена война само онзи, който е сигурен в победата.

Видя, че това възражение наскърби госта му и учтиво промени темата.

— Странни и криволичещи са пътеките, по които се движи съдбата, за да спести войната на нашия полуостров — рече той. — Всички ние се опасявахме, че внезапната страст на краля, нашия господар, ще донесе нещастие. Вместо това тя донесе благослов. Защото, докато нашата Рахел има влияние над краля, той едва ли ще тръгне в поход срещу халифа. Как своеволна, как детински капризна е все пак оная сила, която аз Наричам кадар, а ти, високопочитаеми мой приятелю — провидение.

Предизвикан така, каноникът строго смъмри богохулствуващия старец:

Ако упрекваш божеството в слепота и в безсмислено своенравие, обясни ми тогава, моля ти се, защо се стремиш към познанието? Каква е тогава ползата от всяка мъдрост?

— Няма много полза, разбира се — призна с готовност Муса, — да прозреш двусмислието на събитията, които стават около теб, и тяхното вътрешно противоречие. Но прозрението чисто и просто стопля сърцето ми. А признай, не радва ли то й твоята душа, високопочитаеми мой приятелю?

След такива разговори дон Родриге обикновено се упрекваше сам за удоволствието, което му доставяше общуването с безбожника, и решаваше да преустанови или поне да разреди посещенията си в кастильо Ибн Езра.

Ала ето че самото небе му даде божие предзнаменование. Разбрал, че на него самия никога не ще се удаде да пробие твърдата обвивка на неверието около сърцето на Рахел, кралят се обърна към каноника с молба за съдействие; той не можеше да отблъсне тоя благочестив копнеж и се видя принуден да продължи посещенията си в кастильото.

И ето че в полукръглата зала отново се събираха както преди Муса, Рахел, каноникът, а също и младият дон Бенямин; Родриге го водеше със себе си, за да не проличава прекалено ясно целта му — да обърне Рахел към християнската вяра.

Никак не беше леко за дон Бенямин да запази предишната си непринуденост пред Рахел. През тия седмици той непрекъснато бе размишлявал за съдбата, която й бе отредена, за това непосилно, опасно щастие. Едва откакто Рахел се беше оттеглила в Галиана, той бе осъзнал какво означаваше тя за него и сега жаждата, примесена с горчиво примирение, придаде странна нова окраска и дълбочина на неговото приятелство.

Беше очаквал да намери една твърде променена Рахел. Но ето, тя седеше там и беше същата. Разочарован и ощастливен, този инак тъй методичен млад учен не можеше да подреди мислите си. Хвърляше поглед след поглед към лицето й, скритом, изпитателно, почти не слушаше какво говореха другите и мълчеше.

Дон Родриге от своя страна чакаше удобен повод да пристъпи към религиозната си мисия. Той не бе ревностен фанатик, бе му омразна всяка грубоватост, търпеливо чакаше подходящата дума, за която би могъл да се залови и да постави началото. И чаканият от него миг настъпи, когато Муса се впусна отново в любимата си тема, че съдбата предопределя разцвета и упадъка на всички народи.

— Сигурно е така — каза каноникът, — но колко малко на брой ще са ония народи, които ще се съгласят да признаят, че времето им е минало.

— Ето например еврейския народ — продължи с наставнически тон той. — Това че столетие или две след появата на Спасителя те са се самозалъгвали, че свещените откровения на тяхната велика книга са още в сила и че царството им отново ще се въздигне, би могло в края на краищата да се разбере. Но ето вече повече от едно хилядолетие те живеят в нищета и все още не искат да разберат, че благословиите на Исайя са се изпълнили именно чрез появата на Спасителя. Те искат да надхитрят времето и въпреки цялата очевидност на нещата упорствуват в заблуждението си.

Той не поглеждаше нито Рахел, нито Бенямин, не проповядваше, а просто разговаряше с Муса, както философ разговаря с философ. Ала Бенямин забеляза добре накъде биеше той, как с невинна благочестивост и жестокост искаше да унижи в очите на Рахел нейното юдейство и Бенямин се отърси от своята унесеност и изведнъж стана словоохотлив: