Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Дон Алфонсо чувствуваше желание да прекрати тоя досаден разговор. Може би евреинът беше прав, много вероятно бе да е прав, и кралят беше готов вече да отстъпи. Ала сетне премисли; дързост на евреина даваше не основателността на аргументите му, а нещо съвсем друго.

— Основанията ти може да са разумни — каза раздразнено той, — но срещу тях има не по-малко основателни възражения, и ти ги знаеш.

Йеуда се готвеше да отговори нещо. Но Алфонсо необуздано го изпревари.

— Не желая да чувам нищо повече! — викна гръмко той.

Ала след това зърна бледото, смутено лице на евреина, спомни си за дъщерята на човека с това лице и бързо добави:

— Не се обиждай, ще обмисля всичко, не само възраженията, а и твоите доводи.

И с предишната принудена веселост приключи:

— А няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.

Разделиха се, кралят цял изпълнен с милост, евреинът — с престорено смирение и престорена увереност, и двамата изпълнени с недоверие.

През цялото време Рахел напразно си блъскаше главата, за да отгатне защо ли Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица, та дори и повече. Смътни страхове се промъкваха в нея. Мъчеше я предчувствието, че заплашва да се намеси неговият бог.

Сетне пристигна писмото, с което той радостно я приветствуваше на трите езика на своята страна: „Утре, утре, утре“. И сетне дойде и той.

Щом се видяха, дните на раздялата им сякаш изчезнаха. През тая безкрайна седмица бяха дишали, не бяха живели. Сега живееха. Нямаше за тях живот извън Галиана. Бяха си измислили странен език, смесица от латински и арабски, изпълнена с малки, тайни правила, и не използуваха никакъв друг език освен тоя; но може би още по-добре се разбираха, когато мълчаха.

При все това много нещо у тях се бе променило. Всеки знаеше вече за другия повече, отколкото преди. От време на време Алфонсо улавяше в изражението и Думите на Рахел онова непонятно и двусмислено нещо, което я свързваше с нейния прокълнат от бога народ, и изпълнен с богоугодна, донейде коварна радост, се сещаше за решението си да изкорени тия черти от характера й. Тя от своя страна не скриваше неодобрение то, възбуждано у нея от привързаността му към неговите едри кучета. Веднъж, когато те добродушно и тромаво се спуснаха към нея, тя с отвращение се отдръпна. Тогава той весело и злобно й разказа:

— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Моите предци, древните крале на готите, са бали сигурни, че в рая ще намерят отново своите кучета. Инак то не би било рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя тъй възлюблен Муса, че душата на скота попада на същото място, където попадат и душите на хората.

Видя, че шегата му я огорчи и буйно изрази разкаянието си:

— Прощавай, мила! Ти не обичаш кучетата ми, плашат те, ще ги махна.

И тъй като тя не признаваше, желанието му да я утеши още повече се засили.

— Не ти допада и моят Белардо, признай си. И него ще отпратя.

Трудно можа да го разубеди от това, което беше намислил.

От време на време го мъчеше мисълта, че трябва най-сетне да се заеме с обръщането й към истинската вяра. Ала в непосредствена близост с нея долавяше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си го бе представял. Та тя все още не беше разбрала какво е това рицар, какво е самият той. Ето кое трябваше да я накара да почувствува най-напред, славата на рицарството.

Призова в Ла Галиана онзи йоглар, Хуан Веласкес.

Като чу простата и груба китара на християнин, Рахел си припомни за нежните арабски арфи, лютни и флейти, за техните мисмар, шахруд и барбут. Ала бързият, изтънчен слух и възприемчивият ум й помогнаха да приеме онова, което оживяваше в безпретенциозните стихове и песни. Тя не разбираше винаги напълно смисъла на неговия простонароден латински, но се остави да бъде увлечена от рицарски жизнерадостната героика в неговите песни.

А Хуан Веласкес пееше за подвизите и за смъртта на маркграфа Ролан от Бретания; за това, как в долината Ронсевал той устоявал с една безнадеждно малка дружина срещу цяло море от езичници и как приятелят му Оливие го съветвал да надуе могъщия си рог Олифан и да призове обратно войската на великия император Шарл. Как Ролан не послушал другаря си, как неговите рицари извършили нечувано смели подвизи и как един след друг били убити. И как Ролан, сам ранен, броди из бойното поле и събира труповете на своите мъртви паладини 34 34 Паладини — рицари, съветници. , за да ги отнесе за последна благословия на архиепископа Тюрпен. И как накрая, твърде късно, Ролан тръби с чудотворния си рог, от който проехтяват планини и долини. И как бива ранен за втори път, сега вече тежко, и дошъл на себе си след продължителна несвяст, вижда, че е единственият жив на бойното поле, осеяно с трупове. Той забелязва как смъртта приближава, как се спуска от главата към сърцето му. Тогава с усилие бърза да се довлече до един смърч, ляга на зелената трева с глава на юг, към Испания, към врага и вдига дясната си ръкавица нагоре, към бога. И светият архангел Гавраил взима ръкавицата от ръката му.