Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Дон Алфонсо рязко отвърна:

— Нима съм длъжен непрекъснато да седя там и да чакам дали няма да дойде някой с нахалната си просба? Няма и два месеца, откак отпуснах на епископа от Куенка хиляда мараведи. Не искам да виждам благочестивата му алчна муцуна.

Дон Манрике продължи, сякаш Алфонсо не беше казал нищо:

— Вилянуева е получила обещания и очаква изпълнението им. Привилегиите на Логроньо трябва да бъдат подписани от теб. Време е да се завърши делото Лопе де Аро — отдавна е обещано да се обяви решението по него. Магистърът на ордена не може да довърши изграждането на Калатрава без твоето одобрение. Граждани на твоя град Куенка чакат в затворите на Кастро.

Мрачно, но не така поривисто както преди Алфонсо каза:

— Самият аз трябваше да чакам много, ти знаеш, дон Манрике.

И внезапно заключи:

— Утре ще бъда в Толедо.

Отиде при Рахел. Рязко — огорчението и досадата го правеха невнимателен — й съобщи:

— Утре трябва да ида в Толедо.

Тя побледня като смъртница.

— Утре ли? — запита безсмислено.

— Но няма да остана дълго — побърза да я увери той, — на третия ден ще се върна.

— На третия ден — повтори след него тя и отново думите й прозвучаха тъжно и безсмислено, сякаш не разбираше какво й говорят.

И го замоли:

— Не отивай още! — И повтори, и потрети: — Не отивай още!

Рано сутринта той възседна коня си и потегли, и Рахел остана сама.

Безкрайна бе сутринта и ще настъпи друга сутрин, и трета, преди да се върне той.

Отиде в градината, разходи се край Тахо, върна се в къщи, отиде отново в градината, дълго се взира към мрачния град Толедо, а розата от Ширас все още не се бе разтворила и все още не беше настъпил обед. А след като розата се разтвори, часовете запъплиха още по-бавно. В ранен следобед Рахел лежеше на сянка в своята стая, много горещо беше, нямаше ли най-сетне да стане вечер? И отново отиде в градината, но лалетата още не се бяха разтворили и сенките почти не се бяха удължили.

Най-сетне се спусна мрак, но от това стана само още по-тягостно.

Тъмносиво утро развиделя след безкрайно дългата нощ, сивината му избледня, прецеди се белезникава през завесите. Рахел стана, разпореди се да я изкъпят, да я намажат с благоуханни масла и да я облекат, но се бавеше и разтакаше. Донесоха й закуска, ала плодовете не й се сториха сочни, най-отбраните сладкиши не й се услаждаха. Мислено виждаше Алфонсо, който не беше там, виждаше го как небрежно и лакомо яде и пие. Говореше му, казваше влюбени слова на въображаемия образ, възхищаваше се от слабото му, мъжествено лице, от червеникаворусите му коси, от не много едрите му остри зъби. Ръцете й галеха хълбоците и бедрата му и тя изговаряше безсрамни думи, които, никога не би могла да каже пред истинския Алфонсо, и се изчерви и се разсмя.

Започна да си разказва приказки сама. В тях ставаше дума за великани, за чудовища, които смазваха всичко около себе си и искаха да изсмучат и мозъка от костите на своите врагове. Те изговаряха изречения, каквито бе изговарял Алфонсо, но чудовищно изопачени. Алфонсо бе един от тия безпощадни палачи, само че тя не можеше да разбере кой. Пък и това всъщност не беше той, а един променен, омагьосан Алфонсо, очакващ любимата да го освободи от образа, който е трябвало да приеме. И тя ще го разомагьоса.

Припомни си как беше говорила за пръв път с него в Бургос и му бе казала, че неговият мрачен замък не й се харесва. И си припомни как неговата султанка доня Леонор я беше измерила и преценила с благосклонно студения си поглед. Обхвана я леко неприятно чувство, но тя бързо го отърси от себе си.

Написа на Алфонсо писмо — не за да го чете той някога, а защото просто чувствуваше нуждата да изповяда колко много го обича и защо го обича. И в това писмо вложи цялата сила на сърцето си:

„Ти си прекрасен, ти си най-големият рицар и герой на Испания, ти излагаш живота си заради безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам. Мили мой, непокорни, войнствени, ти си шумен, буен и самовластен като дива птица и аз бих желала да те имам в скута си.“

Прочете, каквото беше написала, и кимна със сериозно, неукротимо изражение.

За да учи езика, тя беше чела една малка книжка с франкски стихове; едно от стихотворенията особено й бе допаднало. Потърси книгата и научи стихотворението наизуст: