Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Отиде в парка. Градинарят Белардо береше праскови; замоли го да остави — както правят в Севиля няколко праскови по клоните, за да не осиротее дървото. Белардо веднага престана да бере, но в неговата изпълнителност тя почувствува враждебност.

Седеше край брега на Тахо и гледаше към Толедо, и мечтаеше. Мислеше си за Алфонсо със сребърните доспехи. Ще му подари черно-синкави доспехи, каквито ковеше оръжейникът Абдула в Кордова, с много подвижни части, много изящни и при все това даващи по-добра защита от ризниците на християните. Баща й; трябва да й набави доспехите.

И изведнъж си припомни, че бе обещала на баща си от време на време да отива при него в навечерието на сабат, за да прекарват заедно целия празник. Той не беше поискал от нея това, самата тя му го беше предложила и ето че през цялото време бе забравила! Уплашено разбра до каква степен беше изчезнал от живота й нейният баща.

Този петък ще иде при него. Не, тогава се връща Алфонсо. Но следния петък ще иде и нищо няма да я спре.

Никой от съветниците в Толедо не изказа пред Алфонсо нито упрек, нито дори удивление, ала той чувствуваше неодобрението им. Това не го интересуваше. Би му било неприятно да види само един-единствен човек, Йеуда. Ала той не дойде.

Целият ден на Алфонсо бе изпълнен с работа — приеми, съвещания, проучване на документи. Говореше, разискваше, преценяваше доводите „за“ и „против“, решаваше, подписваше. Стараеше се да вижда хората и събитията в необходимата ярка светлина, ала погледът му непрекъснато се замъгляваше от очарованието, от очарованието на Ла Галиана, и докато разговаряше и работеше, и подписваше, той мислеше: „Какво прави сега тя? На мирадора ли е или в патиото? И дали е със зелената рокля?“

Нощем изгаряше от копнеж. Решаваше да мисли за плана на крепостта Калатрава и за разпрата си с епископа на Куенка. Вместо това в ума му изплуваха арабски стихове, рецитирани от Рахел, и той се опитваше да възстанови в ума си цялото стихотворение, ала въпреки добрата си памет не можеше да нагласи всички рими и това го ядосваше. Пред него изпъкваха ясно устните на Рахел. Те изговаряха тия стихове и той не ги разбираше, и тя се стараеше да му помогне, и разтваряше прегръдките си, и го очакваше. И го обливаше нова жар, и кръвта пулсираше в жилите му, и той не можеше повече да лежи.

Най-сетне тия безкрайни дълги три дни изминаха и той беше отново в Галиана, и същото безпределно ликуване, напиращо в гръдта и възвисяващо до небето, окрили отново двамата.

Тя му даваше всичко, което пожелаеше той, ала то не беше достатъчно. Не стигаха ласките, целувките, прегръдките, сливането. Още по-дълбоко я желаеше той, лудееше, че не може да утоли своята жажда.

Чувствуваше по-голямо единение с нея, отколкото със самия себе си. На нея можеше да казва неща, които не бе казвал още никому и не бе признавал дори пред себе си — горди, детински, кралски, глупави неща; и тогава, когато смяташе, че й е разкрил, най-съкровените си тайни, нейната близост го караше — да разкрива още по-големи тайни, скрити зад тях. Приятно му бе, когато Рахел отговаряше; защото тя почти винаги отговаряше нещо неочаквано, което той при все това веднага разбираше. Но му беше приятно и тогава когато тя мълчеше; защото кой друг можеше да мълчи тъй красноречиво, кой можеше с мълчанието си да се съгласява, да възразява, да ликува, да скърби, да укорява така?

И отново за тях двамата времето сякаш не съществуваше, нямаше вчера и нямаше утре, а само едно преизпълнено днес.

Ала ето че Рахел внезапно унищожи това блаженство, спряло хода на времето.

— Днес следобед — заяви тя — ще отида при баща си в Толедо.

Той я погледна смутен. Тя ли бе подлудяла? Или той? Невъзможно бе да е казала такова нещо. Не я е разбрал правилно. Запита я със запъване. Тя повтори същото:

— Днес следобед ще ида при баща си. В неделя сутринта ще се върна.

Ярост се надигна в него.

— Ти не ме обичаш! — възбунтува се той. — Едва сме се опознали и теб вече нещо те тегли да си вървиш. Това е смъртна обида. Ти не ме обичаш!

Докато Алфонсо й казваше тия сурови и все по-сурови думи, тя мислеше: „Как ужасно сам е той, този горд крал. Няма никого освен мене. А аз имам него. И баща си.“

Ала цялото тайно тържество не й помагаше да преодолее осезаемата болка, която чувствуваше още отсега, още при самата мисъл, че няма да бъде с него тая вечер и тая нощ, и още един цял, дълъг ден, и една цяла, дълга нощ.