Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Тя постоянно измисляше нови игри. Показа му се в момчешките дрехи, които обикновено носеше при пътуване. Беше препасала дори меч; пристъпваше наперено — нежна, привлекателна и непохватна. Подари му богато извезан халат от тежка коприна и пантофи, обшити с бисери. Той облече твърде неохотно халата, а когато тя поиска от него да седне на земята с кръстосани крака, несдържано се възпротиви.

За да заглади обидата, че не бе оценил подаръка й, той й се показа в рицарски доспехи. Но това бяха само леките сребърни доспехи, които той носеше по празненства. Тя бе искрено очарована колко снажен, смел и елегантен изглеждаше той в тях и му разказа как треперела за него, докато той се борил с бика. Но когато го замоли да й се покаже и с истинските си бойни доспехи и го запита за прочутия му меч Fulmen Dei — мълния господня, той й отговори уклончиво.

Тя го хвалеше пред своята дойка Саад. Но тъй като старицата навъсено мълчеше, Рахел й каза право в лицето:

— Ти не го обичаш, не можеш да го търпиш.

— Как да не мога да търпя нещо, което се харесва на моето агънце! — възрази й Саад.

Ала след това си призна:

— Ядосва ме това, дето той не те прави своя султанка. Макар че за негова султанка ти си прекалено добра.

Дойката си остана угрижена и нещастна и един ден извади най-хубавото, което носеше скътано при мощната си гръд — сребърен амулет с пет лъча, прилични на пръстите на ръка. Това бе „Ръката на Фатима“, забранен, но много благотворен амулет, и закле Рахел да го носи, и Рахел се трогна и го прие.

Когато й беше необходимо нещо от града, дойката Саад трябваше да се обръща към Белардо. Много трудно успяваха да се разберат помежду си те и за нея тлъстият неправоверен беше също тъй отвратителен, както и тя за него. Ала и двамата изпитваха нужда да бъбрят. Тогава сядаха заедно — дойката с плътно фередже — на пейката под сянката на някое дърво и ругаеха. Като предполагаше, че Белардо няма да я разбере, тя произнасяше е гърления си бърз арабски твърде неласкави преценки за краля, нашия господар; а той на груб кастилски кореше и оплакваше отвратителното кощунство на християнския крал, който през време на свещената война спеше с една еврейка. Не се разбираха и си кимаха в знак на съгласие.

Междувременно Алфонсо бе наредил да доведат кучетата му, големи кучета, Рахел не ги обичаше. Той обикаляше с животните да ги разхожда, обучаваше ги, хвърляше им при ядене от трапезата големи парчета месо. Това отвращаваше Рахел, която беше свикнала на сдържани, строги обноски на трапезата. Той забеляза недоволството й, престана за известно време да закача и храни кучетата, после започна отново.

Играеха шах. Тя играеше добре, вдълбочаваше се много в играта и дълго обмисляше всеки ход. Това изчерпи търпението му, той властно я помоли най-сетне да играе, Рахел учудено вдигна поглед, в ислямските страни не беше прието такова подканяне. Самият той, прибързан в играта, поиска веднъж да върне един свой ход. Тя беше неприятно изненадана: щом като докоснеше една фигура, играчът трябваше да я мести. Приветливо, обърна вниманието му върху това правило. Той каза: „У нас не е така“ и върна хода си. До края на играта тя остана мълчалива и се постара той да спечели.

Ходеха за риба с въдици. Разхождаха се с лодка по реката Тахо. Тя го помоли да обръща вниманието й върху нейните грешки в латински и кастилски и сама се опитваше да поправя неговия арабски. Алфонсо схващаше бързо, но не отдаваше голямо значение на такива дреболии.

Имаше в Галиана пясъчни часовници, имаше слънчеви и водни часовници; Рахел дори не ги поглеждаше. Дейните единствени часовници бяха цветята. Ето например розите от Ширас, те се разтваряха по обед, ето я лалетата от Кония, които се разтваряха едва късно следобед, а ето и жасмина, който пръскаше най-силното си ухание едва към полунощ.

Ала настъпи едно утро, когато при Алфонсо нахълта Гарсеран и съобщи:

— Баща ми е тук.

Широкото ясно чело на дон Алфонсо заплашително се намръщи.

— Никого не искам да виждам — извика той. — Не искам!

Гарсеран помълча за малко, сетне отговори:

— Моят баща, твоят пръв министър, поръча да ти кажа, че има за теб толкова вести, колкото и побелели косми на главата си.

Обут в домашни пантофи, Алфонсо се разхождаше нагоре-надолу. Гарсеран го следеше с поглед, изпитваше едва ли не съчувствие към приятеля си. Най-сетне Алфонсо каза сърдито:

— Помоли твоя баща да почака съвсем малко. Ще го приема.

В словата на дон Манрике нямаше и следа от укор, той заговори за държавните дела тъй, сякаш вчера се е разделил с краля. Магистърът на ордена Калатрава настоятелно искал аудиенция по някаква спешна работа. Епископът на Куенка бил в Толедо и молел да му се разреши лично да докладва на краля по въпросите за своя град. За същото молела и една делегация от града Логроньо, а и една депутация от Вилянуева. Хората се безпокоели, дето кралят не приемал никого.