Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Бъбреха оживено. Тя трябваше да му обяснява и да разказва; чужди му бяха толкова много неща, свързани с нея, и все пак той я разбираше независимо от това дали му говореше на арабски, латински или кастилски. А и на него самия винаги хрумваше по нещо ново, което сигурно щеше да я интересува и което трябваше незабавно да сподели с нея. Всяка дума, изречена от един от двамата, беше важна дори когато звучеше безсмислено и игриво, а останеха ли сами, всеки от тях си припомняше думите на другия и се замисляше над тях и се усмихваше. Великолепно бе, че се разбираха толкова добре, макар да бяха така различни. В най-съкровеното си чувство те бяха еднакви, и двамата изпитваха едно и също нещо — безгранично щастие.

О, какво блаженство бе, когато се сливаха! Чувствуваха как това сливане приближава, ето го, беше съвсем близо. Оставаше още само една съвсем кратка частица от мига и то ще настъпи, чакаха го с копнение и се стараеха все пак да го отложат, защото самото копнение бе също тъй прекрасно, както и удовлетворението.

Ла Галиана имаше голям парк. Между белите и строги зидове, които заобикаляха замъка, винаги можеше да се открие по нещо ново и с всичко — с малката горичка, с беседката, с езерцето, със самия дом — бяха свързани странни истории и спомени. Там се намираха например двете полуразрушени цистерни, изоставени тъй, както са си били — онази прадревна машина, създадена от раби Ханан за измерване на времето. Рахел разказа на Алфонсо за живота и за смъртта на този раби Алфонсо слушаше, не се заинтересува много, не каза нищо.

И двамата знаеха и обичаха да обсъждат историята на онази принцеса Галиана, чието име носеше имението. Този замък й бе построил нейният баща, крал Галафре от Толедо. Подмамени от мълвата за красотата й, надошли много женихи, между другите и Брадаманте, кралят на съседната Гвадалахара, човек с огромен ръст, и крал Галафре обещал дъщеря си нему. Но за красотата на принцеса Галина чул и кралят на франките Шарл Велики, дошъл в Толедо с измисленото име Мене, постъпил на служба при Галафре и победил най-могъщия неприятел на краля, халифа на Кордова. Галиана се влюбила в героичния Шарл и тогава от благодарност крал Галафре обещал нему ръката й. Но измаменият жених, исполинът Брадаманте, повел война срещу Толедо и призовал Шарл на двубой. Той приел и победил, и убил исполина. Ала бързото издигане на Шарл превърнало мнозина в негови неприятели, те подшушнали на крал Галафре, че той се стреми към неговата корона и Галафре решил да заповяда да го убият. Но принцеса Галиана предупредила любимия си, избягала заедно с него в неговия град Аахен и станала християнка и негова кралица.

Рахел беше готова да повярва, че Галиана се е влюбила във франкския крал и че е избягала с него. Но не допускаше, че Шарл е убил исполина и съвсем не вярваше, че Галиана е станала християнка.

Алфонсо каза:

— Тъй го е намерил в старите книги дон Родриге, а той е много учен човек.

— Ще попитам някога чичо Муса — реши Рахел.

Леко раздразнен, Алфонсо каза:

— Дворецът на Галиана е бил разрушен, когато моят прадядо превзел Толедо. Не са го възстановявали, защото тогава Толедо е бил на самата граница. Сега обаче аз държа здраво в ръцете си Калатрава и Аларкос и Толедо се намира в пълна безопасност. Ето защо можах да възстановя за теб Ла Галиана без всякакъв риск.

Рахел се усмихна едва забележимо. Нямаше защо да й казва той какъв герой, рицар и велик крал беше, всеки го знаеше.

Алфонсо поиска от Рахел да му обясни мъдростите по стените; повечето от тях бяха със старинни, куфически писмени знаци, Рахел ги четеше без затруднение. Разказа му как се е научила да чете и пише. Отначало започнала с обикновени стихове от корана и с деветдесет и деветте имена на Аллаха на обичайното ново писмо „неши“, а едва по-късно изучила старото куфическо писмо и накрая, от чичо Муса, еврейското. Алфонсо и прощаваше многото ненужни знания, защото беше Рахел.

Между пословиците на стената се намираше и онази прадревна арабска мъдрост, която чичо Муса толкова много обичаше: „Прашинка мир струва повече от тежък железен товар победа“. Тя му прочете пословицата; многозначително, неясно и внушително прозвучаха думите от детинските й уста. Тъй като той не разбра, тя преведи мъдростта на по-привичния му латински. „Унция мир струва повече от цял тон победа“.

— Това са глупости — повелително заяви Алфонсо, — подходящи за селяни и за граждани, но не и за рицари.