Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Настроението на Алфонсо се помрачи, загдето тя беше казала „нашите“. Но тълкуванието на тоя съмнителен Муса му се хареса.

— Тук твоят стар бухал Муса трябва да е прав — рече той. — Крал Родриго е бил лош войник, затова, се е оставил да го победят. Но междувременно ние изучихме военното изкуство — добави Алфонсо — и изнежените сега са твоите мюсюлмани с меките си килими и със стиховете си, и с деветдесет и деветте Имена на своя бог, на които са те научили. Ние ще разрушим техните крепостни стени и кули и ще стъпчем техните владетели в праха, и ще изравним градовете им със земята, и ще посипем отгоре сол. Ще издавим твоите мюсюлмани в морето, уважаема дамо, ще видиш сама!

Беше се изправил. Стоеше на слънцето гол, упорит, весел.

Тя се сви, завладяна от чувството, че той й е съвършено чужд. Великолепен бе нейният Алфонсо тъй, както беше застанал сега — силен, весел, горд, мъжествен, напълно заслужаваше да го обича. И по-умен бе, отколкото се представяше. Великолепен бе, наистина бе великолепен, той, който беше роден за владетел на Кастилия и може би на цялата Андалусия, чиито брегове миеше морето. Ала най-красивото нещо под небето и на небето бе недостижимо за него. Най-важното не знаеше той, нищо не знаеше за духовното. А тя знаеше, защото имаше баща си и Муса и защото бе една от ония, в чието наследство се намираше великата книга.

Той долавяше какво става в нея. Знаеше, че тя го обича с цялото си сърце, знаеше, че обича всичко у него и добродетелта, и силата му, и цялата му необузданост, която може би бе порок. Но най-хубавото в него, неговата рицарственост, тя можеше да обича, но да разбере, не можеше. Никой не бе в състояние да й обясни какво е това рицар и дори какво е това крал.

„Кучетата ми го разбират по-добре“ — помисли си грубо той и в този миг съжали, че не беше взел със себе ей в Галиана своите големи кучета. Ала същевременно чувствуваше съвсем смътно, че в душата на тая Рахел Имаше кътове, които на свой ред бяха затворени за него. Ето например арабското, еврейското, напълно непонятното у него, което той никога нямаше да може да разбере изцяло и в най-добрия случай можеше да унищожи. И още по-смътно, още по-трудно изразимо почувствува за кратък миг, че всъщност за него бе тъй непонятна и цялата земя Испания. Тая страна му принадлежеше, той я владееше, бог му я беше дал, той беше кралят, обичаше я. Ала от тая Испания имаше един голям, голям дял — арабският, еврейският дял — и този дял също му бе подчинен, и при все това непонятен.

Сега обаче той зърна Рахел, седнала свита на земята — цялата подчинена нему, цялата отдадена нему, видя една истинска дама, изпаднала в беда, и си припомни за рицарския си дълг.

— Няма да издавя твоите мюсюлмани нито утре, нито пък в други ден — утеши я той, — съвсем не исках да те обидя.

Бяха изминали само няколко дни, а на тях се струваше, че са прекарали тук целия си живот. При все това не чувствуваха дори следа от умора или отегченост, дните бяха сякаш прекалено кратки, прекалено кратки бяха и нощите, винаги имаха да си кажат нещо ново, винаги намираха нови развлечения.

Рахел седеше край фонтана на патиото и разказваше приказки, и водата на водоскока се издигаше и падаше, и тя продължаваше да разказва, двадесет приказки, сто приказки, и те се преплитаха една в друга като надписите по стените. Разказа му приказката за заклинателя на змии и жена му и за щедрото куче, и за смъртта на влюбения от племето Узра, и за печалния учител. И разказа приказката за еднозъбия и двузъбия и за благородника, който забременял. И разказа приказката за яйцето на птицата Рок и приказката за портокала, който се разтворил, когато поетът искал да го изяде, и как поетът влязъл в портокала, а той се оказал един голям град, гдето поетът преживял най-удивителни приключения.

Тя седеше на оградата на водоскока, подпряла глава на ръката си, и разказваше, и често затваряше очи, за да вижда по-ясно онова, което разказва. Разказваше с типичната арабска обстоятелственост. Например: „На другата сутрин — добро утро, мили кралю и слушателю — нашата вдовица отишла при търговеца…“ или пък спираше и питаше: „Е, драги слушателю и кралю, какво би сторил ти, ако беше на мястото на лекаря?“

Той я слушаше и слушайки с какви странни неща бе изпълнен светът, внезапно осъзна колко странна е собствената му история, която досега бе приемал като нещо съвсем естествено. Защото онова, което бе преживял той, не отстъпваше по пъстрота на нейните приказки: как на три години бе станал крал и как грандовете се бяха скарали кой да му бъде опекун и го бяха влачили от военен лагер във военен лагер и от град в град, и как той, четиринадесетгодишно момче с още детински писклив глас, бе призовал гражданите на Толедо от камбанарията на църквата „Сан Роман“ да се сплотят зад своя крал и да го спасят от ръцете на неговите барони. И как, все още много млад, бе поискал ръката на английската принцеса, сама още дете, и как се беше наложило тя да мине по заобиколни пътища, защото имаше война с Леон, и как най-сетне бе отпразнувана сватбата. И как през всичките си млади години бе продължил да води войни и да се сражава с неверниците, с бунтовните грандове, с арагонския крал, с леонския, с наварския, с португалския и дори — въпреки цялата си набожност — със светия отец. И как бе строил църкви и манастири, и крепости, и накрая този летен замък Ла Галиана. И как седеше сега тук и беше намерил смисъла на живота си: тази жена и тия приказки, една от които бе собственият му живот.