Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Настъпи нощта, а с нея и авдала, разделението, святата и тъжна церемония, отделяща съботата от другите делнични дни, святото от обикновеното. Ето и запалената свещ, и чашата, пълна с вино, и билката, съхранена в скъпата кутия, и Йеуда благослови виното и пи от него, благослови билката и вдъхна за последен път нейното съботно ухание, благослови пламъка и угаси свещта във виното.

С натежали сърца си казаха лека нощ, защото сега щеше да изтече цяла седмица, докато се видят отново. Ала преди още Рахел да беше заспала, в душата й остана само едно: очакването на утрешния ден, защото тогава щеше да се завърне в Галиана.

Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, каноникът дон Родриге се стараеше да съблюдава християнския дълг към послушание я понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие със своята заповед за послушание.

Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания бе да участвува в него: но като си помислеше, че светът е обхванат отново от голяма война и че хората отново се измъчват и разкъсват едни други, каноникът се радваше, че поне досега неговият полуостров е пощаден. Ала това бе греховна радост. И замислеше ли се нощем, че докато толкова много добри християни са изложени на смърт и на хиляди несгоди заради светата земя, той и неговите испанци живеят сред благоденствие, обливаше го понякога толкова непоносимо жарък срам, че той напускаше леглото си и спеше на голата земя.

Скръбта, породена у него от общото бедствие, се увеличаваше от мъката му по неговото духовно чадо дон Алфонсо. Каноникът обичаше дон Алфонсо като по-малък брат. А ето, лъчезарният рицар и крал му бе нанесъл сега това огорчение. Откак бе започнал своята хроника, дон Родриге се радваше как ще я завърши, описвайки владичеството на своя любим ученик и духовен син; да, той беше намерил вече дори думите, с, които щеше да обрисува същността на Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — с одухотворено лице, със силна памет, със здрав разсъдък. А ето сега този негов Алфонсо се беше погубил сам по един чудовищен и опасен начин, беше се оплел в най-страшен грях, в един от основните и главни грехове, в третия от смъртните грехове!

Родриге бе задължен да подбуди Алфонсо към истинско разкаяние, защото само то можеше да спаси краля от духовна смърт. Ала Родриге познаваше хората добре, виждаше, че грешникът е упоен от обаянието на своя грях, че всяко увещание би било напразно. Родриге трябваше да се задоволи само да се моли за Алфонсо. Понякога, отдавайки се на убиването на своята плът, му се струваше, че изкупва и част от греха на Алфонсо. Вярно, човек не биваше да дръзва да поема като Спасителя върху себе си греховете на други, каноникът съзнаваше това; и все пак в неговото самобичуване благотворно се прокрадваше и малко такава ерес.

Макар че покаянията, които дон Родриге си налагаше сам, не му даваха нищо повече от чувството за изпълнен дълг, благодатните часове все пак му помагаха да изпитва някаква сладостна, неземна лекота. Тялото му сякаш изчезваше, земното се губеше и той потъваше в строго, чисто блаженство, гдето имаше само дух и бог.

Вече бе изгубил надежда, че ще може да спаси краля от душевна гибел, когато през един такъв час на опиянение всичките му съмнения се разсеяха. Почувствува, че молитвите му са чути. От самите недра на душата му в него се породи увереността, че в подходящата минута бог ще вложи в устата му подходящите думи.

Не се разколеба и тогава, когато в тия дни на истинско упование архиепископът поиска от него отговор:

— Докога ще стоиш и ще гледаш бездейно — нахвърли се върху него дон Мартин — как твоето духовно чадо Алфонсо затъва в тинята?

И още преди каноникът да успее да отговори, продължи:

— Припомни си как Финеес, синът на сина на Аарон, се опълчил срещу човека, блудствувал с мидианитянката.

Каноникът отправи към него замисления си поглед и отговори тихо, почти усмихнато:

— Не мога да си представя, че на бога ще бъде угодно, ако забия копие в тялото на краля, нашия господар, и на доня Рахел.

— Ти много добре знаеш, че думите ми бяха преносни — гневно възрази архиепископът. — Но толкова поне трябва да ти кажа: няма да е зле, ако положиш повечко усърдие.

— Аз се уповавам на бога — каза дон Родриге. — В подходящия миг той ще ми помогне да намеря подходящите думи.

Архиепископът разбра, че би било безсмислено да настоява повече пред Родриге. Впрочем той вече от седмици насам преценяваше дали сам не е длъжен да сочи на краля чудовищното му прегрешение. С неохота се беше решил да предостави тая задача на благочестивия, кротък, едва ли не свят Родриге и сега естествено се ядосваше, че в отговор на мекото си напомняне получава само уклончиви, благочестиви приказки. Затърси предлог да покаже незадоволството си на своя секретар.