Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Често пъти в Севиля мюсюлмански рицари и поети бяха водили галантни разговори с Рахел; ала щом думите им дръзваха да добият двусмислен оттенък, Рахел ставаше плаха и затворена. Смутено и с неудоволствие бе слушала тя и когато дамите бъбреха помежду си за изкуствата на любовта и насладата; дори с приятелката си Лейла бе говорила за тия неща само с намеци. Друго бе, когато в стиховете на поетите се описваше как мъже и жени са изгубвали разсъдъка си от любовен копнеж или когато разказвачи на приказки със затворени очи и с възторжено изражение на лицата си разказваха за тия неща; тогава Рахел беше виждала мислено пламенни образи и те я бяха смущавали.

Християнските рицари също говореха много за любовта, за „любовното служене“. Ала това бяха безсъдържателни, надути слова, куртоазия, а в стиховете им имаше нещо сковано, замръзнало, неистинско. Вярно бе, че понякога тя се опитваше да си представи какво ли би станало, ако някой от тия благородници, облечени в железни доспехи или тежък брокат, захвърли одеждите си и прегърне една жена. Тия образи на въображението спираха дъха и, но почти веднага след това всичко й изглеждаше смешно и смешното поглъщаше щекотливото и двусмисленото.

И ето сега тоя крал. Тя виждаше неговата гола, обръсната уста, заобиколена от червеникаворуса брада, виждаше светлите му очи, в които пламтеше необуздано желание. Чуваше как той каза тихо и при все това тъй, че да проехти като гръмотевица в ушите и в сърцето и: „Аз искам!“ Не беше страхлива, ала гласът му й беше вдъхнал страх. И не само страх. Тоя глас я пронизваше цяла. Той заповядваше и това бе неговата куртоазия, и макар да не бе нито нежна, нито благородна, тая куртоазия все пак бе твърде мъжествена и съвсем не смешна.

И ето, сега той й бе заповядал: „Обичай ме!“ и тя бе разтърсена до самата сърцевина на сърцето си. Тя бе като третия брат от приказката, който стоеше пред пещерата и не знаеше дали да напусне сигурния, светъл ден и да влезе в тъмнозлатистия полумрак; в пещерата е повелителят на всички добри духове, но там е и смъртта, унищожителката на всичко, и кого ли ще срещне третият брат там?

Баща й, със спокойно изражение на лицето, яздеше до нея. Колко е хубаво, че имаше баща си. Думите на краля изискваха тя да промени за втори път из основи своя живот. Този, който трябваше да реши, беше баща й. Неговата осезаема близост, ласкавият му, внимателен поглед й вдъхваха сигурност.

Ала самият дон Йеуда въпреки спокойствието, изписано на лицето му, се намираше сред водовъртеж от противоречиви мисли и чувства.

Рахел, своята Рахел, своята дъщеря, нежната, умната Рахел, която приличаше на цвете, трябваше да принесе той в жертва на тоя човек!

Дон Йеуда бе израсъл в мюсюлманска земя, гдето обичаят и законът позволяваха на мъжа да има повече от една жена. Наложницата се ползуваше с много права, наложницата на един знатен човек се ползуваше и с уважение. Но никому не би хрумнало дори, че човек с положението на търговеца Ибрахим би могъл да даде като наложница някому дъщеря си, пък дори и на емира.

Самият дон Йеуда никога не бе обичал друга жена освен майката на Рахел, която беше загинала при едно нещастие, една глупава случайност, наскоро след като беше родила сина им Аласар. Ала дон Йеуда бе ненаситен мъж, още докато тя беше жива, той бе имал и други жени, а след смъртта й — много; но той беше държал тия жени настрана от Рахел и Аласар. Беше се наслаждавал на танцьорки от Кайро и от Багдад, на паднали жени от Кадис, които бяха прочути с изкуството си в любовта; ала често след това бе изпитвал пресищане и винаги се беше измивал с текуща вода, преди да се яви пред чистото лице на дъщеря си. Не можеше да отдаде дъщеря си на тоя груб, червенокос варварин, за да я обладава.

Родът Ибн Езра се славеше, че бе сторил за благото на своя народ повече, отколкото който и да било друг род сред сефарадските евреи, и когато се отнасяше за благото на Израил, тия горди люде бяха преглъщали дори унижения. Но друго бе да унизиш себе си, друго — да унизиш дъщеря си.

Йеуда знаеше, че Алфонсо не търпи никакви възражения. Имаше само един-едничък избор: да му даде дъщеря си или да бяга. Да избяга много далеч, далеч от всички християнски земи; защото страстта на дон Алфонсо щеше да настигне него и детето му навсякъде из тия земи.

Трябваше да иде в някоя далечна източна мюсюлманска страна, гдето евреите все още живееха спокойно под закрилата на Саладин. Трябваше да вземе децата си и да побегне гол и бос, покрит само с дълговете си; защото всичко, което имаше, бе вложено в земите на Алфонсо. И тогава, окаян беглец, тъй както дойде при него раби Товия, той ще отиде в Касъреш-Шама при богатите и могъщи евреи от Кайро.