Лион Фойхтвангер - Испанска балада

И се обърна към Йеуда:

— Позволи ми, мой ескривано, да бъда така искрен, както бе доня Рахел към мене в Бургос. Това, което сте направили тук, е много хубаво и хората на изкуството и познавачите ще го хвалят. Но на мен то не допада. Това не е укор, в никакъв случай! Напротив, удивявам се колко добре и колко бързо сте свършили всичко. И ако ми кажеш: „Ти сам ме натовари да го направя така, аз само изпълних заповедта ти“ — ще бъдеш напълно прав. Казвам ти точно както си е: тогава, когато ти дадох разпорежданията си, аз имах предвид тъкмо такова нещо. Но междувременно бях в Бургос, в моя стар, строг замък, гдето нашата доня Рахел се чувствува тъй неуютно. Е добре, сега аз се чувствувам тук неуютно и ми се струва, че дори ако се махнат огледалата, дори ако от стените сияят най-хубавите надписи, пак не ще се чувствувам тук добре.

— Съжалявам, господарю — каза с престорено равнодушие дон Йеуда. — Много труд и много пари са вложени в тази сграда и аз съм огорчен, че една необмислена дума на дъщеря ми те е подвела да построиш дом, който не ти се прави.

„Дързост от страна на дон Мартин бе — помисли си кралят, — дето искаше да ми забранява да построя този мюсюлмански замък. Няма да го оставя да ми забрани да спя с еврейката!“

Гласно каза:

— Бързо се обиждаш ти, дон Йеуда Ибн Езра. Горд човек си ти, не отричай! На времето, когато исках да ти дам като алборок замъка де Кастро, ти ми отказа. А сделката ни тогава беше голяма и голям дар изискваше тя. Имаш да поправяш тогавашната си грешка, мой ескривано. Тоя замък — вината е само моя, казах го вече — не подхожда за мен. Прекалено удобен е той за един воин. Но на вас се харесва. Позволи ми да ви го подаря!

Йеуда бе побледнял, още по-бледа бе доня Рахел.

— Знам вече — продължи кралят, — ти имаш дом и по-добър не би могъл да си пожелаеш. Но може би този тук ще подхожда за дъщеря ти. Нима навремето Ла Галиана не е бил дворец на една мюсюлманска принцеса? Тук дъщеря ти ще се чувствува добре, това е дом тъкмо за нея.

Думите звучаха учтиво, ала кралят ги произнесе с мрачно лице; дълбоки бръчки браздяха челото, сияещите очи гледаха доня Рахел с открита враждебност. Той откъсна поглед от нея, пристъпи съвсем близо до дон Йеуда и тихо, но сурово, подчертавайки всяка дума така, че Рахел да я чуе, му каза в лицето:

— Разбери ме, аз искам дъщеря ти да живее тук!

Дон Йеуда стоеше пред него учтиво, смирено, но не сведе пред краля очи и тия очи бяха изпълнени с гняв, гордост и ненавист. Нямаше дарба дон Алфонсо да надниква дълбоко в душите на другите. Ала този път, изправен очи с очи срещу своя ескривано, той отгатна каква буря бушува в сърцето му и за частичка от секундата съжали, че бе предизвикал така тоя човек.

Дълбоко мълчание окръжи почти осезаемо и тримата. Сетне, с усилие, Йеуда каза:

— Много милости си ми оказвал ти, господарю! Не ме засипвай с прекалено много милост!

— На времето ти простих — отвърна дон Алфонсо, — че отхвърли моя дар. Не ме гневи повторно. Искам да подаря тоя замък на теб и на дъщеря ти. Sic volo! — добави сурово той, отделяйки думите една от друга и ги повтори на кастилски: — Тъй искам!

Сетне внезапно, с предизвикателна вежливост, се обърна към момичето:

— Няма ли да ми благодариш, доня Рахел?

Рахел отговори:

— Тук е дон Йеуда Ибн Езра. Той е твой верен слуга и мой баща. Позволи ми да помоля него да ти отговори.

Побеснял, безпомощен, изгарящ от нетърпение, кралят гледаше от Йеуда към доня Рахел и от доня Рахел към Йеуда. Какво си позволяваха тия двамата? Нима го оставяха да стои тук, пред тях, като някакъв досаден просител?

Но ето, дон Йеуда вече казваше:

— Бъди милостив, господарю, дай ни време, за да намерим думи за подходящ отговор и за почтителна благодарност…

По пътя към дома Рахел седеше в носилката, Йеуда яздеше край нея. Тя чакаше баща си да й разтълкува онова, което бяха преживели. Каквото каже и каквото реши той, ще бъде правилно.

На времето, когато в кастильо Ибн Езра кралят я бе поканил тъй „необичайно“, това я бе разтревожило. По-късно, като не бе станало нищо повече, тя се почувствува успокоена; впрочем и малко разочарована. Новата покана на дон Алфонсо я беше изпълнила с ново очакване, с известно притеснение, което не й бе неприятно. Ала случката сега — неговата дръзка, необуздана, властна повеля — тя бе почувствувала като удар. Тук нямаше вече и следа от куртоазия. Този мъж искаше да я прегръща, да я целува с дръзката си, обръсната уста, да спи с нея. И той не молеше, а й заповядваше: Sic volo!