— Не се осмелихме — обясни дон Йеуда — да подберем без твои указания стихове и пословици. Очакваме разпорежданията ти, господарю.
При все че замъкът явно му направи силно впечатление, дон Алфонсо отговаряше съвсем кратко и неохотно. Общо взето, той не се грижеше много за вида на някой замък или дом. Ала този път гледаше с повече разбиране. Еврейката имаше право: суров и мрачен бе неговият замък в Бургос, красива и удобна — новата Галиана. И все пак замъкът в Бургос му се нравеше повече; не се чувствуваше добре тук, сред тоя изнежен разкош. Той изговаряше учтиви, хвалебствени слова, но ги казваше някак принудено, а мислите му блуждаеха нейде далеко и той неусетно ставаше все по-неразговорлив. Говореше малко и доня Рахел. Постепенно се умълча и дон Йеуда.
Пациото приличаше по-скоро на градина, отколкото на двор. И тук имаше голям басейн с водоскок. Заобикаляха го аркади, матови огледала под тях създаваха илюзията, че градината се простира в безкрая.
С неволно възхищение кралят се удивяваше колко много бяха създали тия хора в тъй кратък срок.
— Нито веднъж ли не си идвала тук през време На строежа, благородна дамо? — обърна се Алфонсо изведнъж към Рахел.
— Не, господарю — отвърна девойката.
— Това не е било любезно от твоя страна — рече Алфонсо, — нали те бях замолил за съвет?
— Моят баща и Ибн Омар — отвърна Рахел — разбират много повече от изкуствата на строителството и обзавеждането, отколкото аз.
— А харесва ли ти се Галиана така, както я виждаш сега? — запита дон Алфонсо.
— Те са ти построили великолепен замък — отвърна с искрено възхищение Рахел. — Също като вълшебен дворец от нашите приказки.
„Тя казва нашите приказки — помисли си кралят. — Винаги си остава чужденка и винаги ми дава да разбера, че там, където е тя, аз съм чужденец“.
— А всичко ли е тъй, както си го представляваше ти? — продължи да пита Алфонсо. — Сигурно ще имаш да възразиш тук-таме срещу нещо. Няма ли да ми дадеш никакъв, пък макар и най-дребния съвет?
С леко удивление, но съвсем не смутена, Рахел погледна нетърпеливия мъж.
— Щом като заповядваш, господарю — каза тя, — ще говоря. Не ми се харесват огледалата в тия галерии. Не ми е приятно непрекъснато да виждам отразен в тях образа си и малко страшно ми е да виждам теб и баща ми, и дърветата, и водоскоците в действителност и същевременно в отражение.
— Тогава ще свалим огледалата — реши кралят.
Настъпи малко неловко мълчание. Седяха на една каменна пейка. Дон Алфонсо не поглеждаше към Рахел но я виждаше в огледалата под аркадите. Гледаше я и я преценяваше. За пръв път я видя истински. Тя беше бойка и същевременно съзерцателна, умна и наивна, много по-млада от него и при все това много по-възрастна.
Да го бяха запитали преди две седмици дали през цялото време в Бургос се е замислил поне веднъж за нея, с чиста съвест би отговорил отрицателно. Ала това би било лъжа — в душата си той не се беше освободил от нея.
Продължаваше да я гледа изпитателно в огледалата. Нейното слабо лице с големи сиво-синкави очи под черната коса изглеждаше простодушно, детинско, ала зад не твърде високото чело без съмнение витаеха неясни, опасни мисли. Не беше добре това, че дори и в Бургос душата му не се беше освободила от нея. „Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствуваше още от вратата този негов нов замък; но не беше добре, дето бе наредил да се изгради замъкът. С право го бе укорил дон Мартин. Мюсюлманският разкош не подхождаше на един християнски рицар, особено пък в тия времена, когато Западът отново беше потеглил на кръстоносен поход.
Веднъж дон Мартин му бе обяснил, че грехът да спи през време на война с някое момиче от обоза, е простим, по-малко простим, ако спи с някоя мюсюлманска пленничка, и още по-непростим, ако спи с благородна дама. Да спи с една еврейка, това положително беше най-тежкият грях.
За да наруши тягостното мълчание, доня Рахел каза, стараейки се гласът й да звучи непринудено:
— Любопитна съм, господарю, какви стихове ще подбереш за фризовете. Едва те ще придадат истинска облик на дома. С латински букви ли ще заповядаш да ги изпишат или с арабски?
Дон Алфонсо помисли:
„Колко дръзка е тя, и съвсем не се смущава; високомерна, горда с ума и с вкуса си. Но аз ще я укротя. Да разправя архиепископът каквото си ще! В края на краищата нали ще тръгна на кръстоносен поход, греховете ми ще бъдат опростени.“
Той каза:
— Струва ми се, че не аз ще избирам стиховете, уважаема дамо, и не аз ще определям дали буквите да бъдат латински или арабски, или еврейски.
Читать дальше