Колин Форбис - Огнен кръст

— Боб Нюмън не ми излиза от главата. Как ли вървят нещата при него?

Пристанището на Аркашон, на тридесет мили западно от Бордо, има форма на триъгълник и е почти изцяло отделено от стихията на Атлантическия океан от един тесен полуостров, който образува бариера. Единственият вход е откъм юг, минава се между върха на полуострова и един малък остров.

Изабел бе добре защитена от пронизващия вятър, облечена в дълъг до коленете тежък шлифер и с качулка на главата. До нея крачеше Нюмън в дрехите, купени току-що от няколко местни магазина. Носеше черна барета, тъмен френски балтон и спортни обувки. Подминаха „Казино дьо ла плаж“ и продължиха по крайбрежната улица, напълно изложена на вятъра. Беше пуста, а ураганът ги блъскаше с всичка сила. Изабел посочи към един кей.

— „Жете д’Ейрак“. Оттук през лятото тръгват лодките за Кан Фере. Още по на изток е пристанището. Можеш да видиш яхтите в него.

Нюмън погледна в далечината към гората от мачти, разлюляна под напорите на вятъра. Предишната вечер Изабел му бе показала пътя до един малък хотел край гарата, а след това той я беше закарал до апартамента на сестра й на крайбрежния булевард.

— Днес ли трябва да тръгнеш? — попита го натъжена тя.

— Непременно. Трябва да разбера някои неща. Разчитам, че ще останеш тук, докато се свържа с теб при сестра ти. В никакъв случай не припарвай до Бордо.

— Щом казваш — тя вирна брадичка срещу вятъра, за да покаже недоволството си. — През лятото мястото е неузнаваемо. Яхти от цял свят докарват тук богатите си собственици. Има даже и един странен кораб — корпусът му е разделен на две.

— Разделен на две? — Нюмън изведнъж се напрегна. — Можеш ли да го опишеш по-ясно?

— Ами аз не разбирам много от кораби. Но със сигурност е голям и луксозен.

— Името му?

— Нямам представа.

— Често ли идва тук? — настояваше Нюмън.

— Не знам. Но за разлика от милионерските частни кораби, той не пристига само през лятото. Виждала съм го с курс към пристанището по различно време през годината. Дори през ноември, както сега.

— И това е необичайно?

— Много даже. Яхтите на богаташите идват през лятото. Тогава е най-шик. Момичетата по плажа свалят сутиените, понякога и целите бански. Казиното е претъпкано. Също и нощният клуб „Етоал“. Веднъж отидох да го видя по настояване на сестра ми. Но повече няма да стъпя.

— Какво стана?

— Някакъв английски лорд започна усилено да ме сваля. Не приемаше никакви възражения. Явно си мислеше, че всяка французойка направо умира да легне с негова светлост. Не мога да си спомня името му.

Дръпнаха се малко от брега, когато вълните започнаха да връхлитат стената, като заливаха с потоци пяна парапета. Бяха толкова силни, че Нюмън можеше да се закълне, че каменните основи под краката му се тресат при всеки следващ удар.

— Обикновено не е толкова бурно — каза Изабел. — По-добре да се връщаме.

— Трябва да се качвам в колата. Време е да тръгвам. Стой в Аркашон, Изабел — реши да потисне молбата в гласа си, независимо от нейните чувства. — Не забравяй какво се случи в Бордо с Анри. А те знаят за съществуването ти.

— Лорд Дейн Доулиш — изведнъж рече тя. — Това е мъжът, който ме сваляше в „Етоал“.

Натиснал педала на газта докрай, Нюмън стигна в Бордо под небе, натежало като олово. Ниските облаци се носеха на изток като талази от сив дим. Преди да напусне хотела в Аркашон, той се бе обадил на летището, за да си запази място за полета до Париж. Запази място и за самолета от Париж до Хийтроу. Първо щеше да отиде в хотел „Пулман“ и да прибере куфара си. За другия — купен на старо и оставен в пансиона — не се тревожеше. А мизерната стаичка бе предплатил за две седмици.

Точно когато наближаваше гара „Сен Жан“, попадна в задръстване. Колите, опрели броня в броня, не помръдваха. Погледна часовника си. Все още имаше време да хване самолета на вътрешните авиолинии за Париж. Шофьорът на съседната кола се наведе през прозореца и се обърна към Нюмън:

— Не ходете в центъра. Там е ужас.

— В какъв смисъл?

Движението се възстанови, преди шофьорът да успее да му отговори. Нюмън сви рамене. Във Франция ужасът се превръщаше в начин на живот. Подмина „Площада на победата“ и установи, че пред него няма никакви коли. Улицата бе залята от зловещо изглеждаща тълпа. Извъртя волана, влезе в една странична улица и паркира реното си далеч от главната.

Заключи колата, изтича по обратния път. Тълпата изглеждаше още по-голяма. Една табела на стената рекламираше бар в същата сграда на първия етаж. Нюмън изкачи бързо стълбите, поръча си перно — колкото да има чаша в ръката, промуши се между разгорещените мъже и жени и стигна до прозореца, който гледаше към главната улица.