Колин Форбис - Огнен кръст

— Тръгвам напред. Ти ме следвай и се пази от изненади.

— Но Джийн каза, че е сама…

— Но може да е говорела с пистолет, опрян в главата й, нали?

Марлър се настани по-удобно на мястото, откъдето можеше да наблюдава цялата местност. Пежото беше скрито навътре в храсталака и никой не можеше да го забележи. Клекна зад сплетените мъртви клони на паднало дърво. Вдигна бинокъла и фокусира лещите. Намираше се на малка височинка. Внимателно огледа всичко наоколо, да не би да е пропуснал нещо или някого. Не забеляза нищо.

Беше съвсем тихо. Не пееха птички. Нямаше и вятър. Мъртва тишина. Търпеливо зачака. Отдавна беше свикнал да чака.

Туийд седеше зад бюрото във временния си кабинет, когато телефонът иззвъня. Позна гласа на Моника.

— Казвай — подкани я той.

— Споменах ви, че ще се опитам да открия сведения за конструкцията на „Стоманеният лешояд“, построен в Норвегия. Нашият човек в Осло се обади. Извини се за закъснението. Искал да представи пълната картина.

— И каква е тя?

— Потресаваща. Докът, където построили кораба, изгорял до основи малко след като спуснали „лешояда“ на вода, за да отплува към Англия. Било истинска трагедия. Работниците, построили кораба, празнували ведно от помещенията. Вратите били затворени. Пожарът избухнал изведнъж и никой не успял да се спаси. Полицията предположила, че подпалването е умишлено, но не арестувала никого.

— Умишлено е, разбира се. Жестоко и ужасно.

— Не съм свършила. Връзката ни в Осло отишла в кантората на дизайнера, създал „Стоманеният лешояд“. Там казали, че в нощта на пожара някой проникнал с взлом в сградата и откраднал много от чертежите, включително тези на катамарана.

— Естествено…

— Още не съм свършила. Нашият човек попитал къде живее инженерът. Не живеел никъде. Колата му не се задържала на заледения път в планините и той свършил на дъното на дълбока пропаст. Мъртъв е.

— Разбира се. Много ти благодаря, Моника. Не се колебай да ми звъннеш пак, ако нещо изскочи…

Туийд затвори телефона и се облегна назад. Сега нямаше съмнение, че „лешоядът“ съвсем не е обикновен кораб. И това, което го отличава от останалите, е било толкова важно, че е трябвало да бъде запазено в тайна на всяка цена. Дори тази цена да е животът на целия състав на корабостроителницата. А и нелепата смърт на инженера, създал кораба. Било е ново брутално убийство, нищо повече.

Туийд отново се замисли върху доклада на Пола за преживяното край Дънуич, за кошмарното преследване през блатата, за смъртта на Карин Роузуотър. Нямаше да го забрави, докато онази малка подробност, която все му убягваше, не застанеше на мястото си в главата му.

Във вила „Форбан“ Бътлър намери задната врата отключена. Опита се да я отвори безшумно, но тя изскърца на пантите си. Държеше валтера в ръка. Отвори я широко и влезе в модерно обзаведена кухня. Но вместо нея Бътлър видя насочения към главата му маузер, калибър 7,63 мм.

Зад пистолета стоеше жена с дълга руса коса, професионално хванала дръжката с две ръце. Бътлър тихо заговори на английски, а очите му огледаха кухнята.

— Може ли да напиша нещо върху този лист? Листът се намираше върху кухненския плот. До него имаше и писалка. Бътлър остави валтера на плота. Красивата жена кимна, без да изпуска оръжието. Бътлър бързо започна да пише. После вдигна листа, за да може да го прочете Джийн:

„Сама ли сте? Пола Грей чака в дъното на градината. Аз я охранявам.“

— Ох, слава богу! Изплашихте ме. Казвам се Джийн Буржойн — беше свалила пистолета. Изглеждаше наистина изплашена. — Видях ви през прозореца. Непознат въоръжен мъж. Помислих си, че Дьо Форж е изпратил човек да ме убие. Моля ви, извикайте Пола. Ще направя кафе. Мляко искате ли? — Тя изведнъж се усмихна. — Не е ли смешно? В един момент съм готова да ви убия, обезумяла от страх, а в следващия ви питам за мляко. Искате ли мляко все пак? А захар?

— Направете го черно — спокойно отвърна Бътлър. — За Пола също. Мога ли да си взема пистолета? Благодаря. Сега ще я доведа…

Излезе навън и махна на Пола, а тя тичешком се приближи иззад ствола на дървото. Бътлър я спря, преди да влезе, и й разказа какво се беше случило. Пусна я пред себе си и я последва, а напрежението започна да отпуска тялото му.

Първо си бе помислил, че хора на Дьо Форж са накарали Буржойн да го посрещне с оръжие. После пък забеляза уверения й пръст върху спусъка. Едно дръпване и щеше да си иде ей така. Определено имаше нужда от кафето.