Колин Форбис - Огнен кръст

— Загубихме се. Не знаем даже къде се намираме, а картата не ни помага да се оправим. Може би вие…

Докато го слушаше, ниският дебел мъж, облечен в тъмен костюм, стискаше между устните си запалената пура. Дясната ръка на Бътлър, пъхната в шофьорска ръкавица, полетя напред като нападаща змия. Стиснатият му юмрук се стовари върху челюстта на французина. Чу се силно изпукване като от нещо счупено. Шофьорът се преви над волана.

Бътлър отвори вратата и пребърка палтото му. Извади един броунинг и го захвърли в храстите, като преди това свали пълнителя. В един от джобовете намери служебна карта на името на ефрейтор Жан Миле. Метна и нея при пистолета. Войник, загубил документите си, обикновено загазва лошо. Миле не помръдваше. Бътлър забелязва, че при удара зъбите му бяха прерязали пурата на две. Едната половина вероятно още се намираше в устата му. Другата догаряше на пода. Може би щеше да успее да подпали фиата при повече късмет…

Бътлър изтръгна микрофона, прикрепен към таблото, после прекърши антената на покрива. Измъкна ключовете на колата и ги запокити в полето. Оставаше да вдигне капака и да махне кабелите. Когато свърши, реши, че няма начин фиатът отново да потегли, върна се при реното и седна зад волана.

— Някакви проблеми? — запита го Пола.

— Да, за ефрейтор Жан Миле. Сега можем да обърнем и да тръгнем към Аркашон. Да се надяваме, че тамошното население е по-дружелюбно.

Генерал Шарл дьо Форж беше сам в кабинета си в щаба на Трети корпус, когато телефонът иззвъня. Очаквайки обаждането на Леми, той вдигна слушалката и грубо се представи.

— На телефона е Манто — произнесе глас на перфектен френски. — Аз ви свърших услугата. Добре се получи, нали? Президента и министър-председателя с една бомба. Знам, че точно това искахте…

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нали ви казах — Манто. Взривяването на влака ще ви излезе евтино — два милиона швейцарски франка. Но този път ви съветвам да си платите, генерале. Не искате да се позанимая с Трети корпус, нали?

— Искам доказателства…

— Скоро ще ги имате. Когато се убедите, ще ви съобщя как да извършите плащането. Искам сумата в едри банкноти, като се надявам номерата им да не бъдат последователни. Това няма да ми хареса.

— Заплашвате ли ме?

— Не, разбира се. Аз никога не заплашвам. Аз действам. Приемете това като жизненоважен съвет. Дочуване…

Манто прекъсна връзката. Онемял от дързостта на това обаждане, генерал Дьо Форж остана неподвижен на стола си. Къде, по дяволите, се бавеше Леми? Почукването на вратата го изведе от моменталното му объркване. Грубо изкрещя:

— Влизай!

Вратата се отвори и в стаята пристъпи лейтенант Бертие с безупречно поддържаната си униформа, хванал в ръка навити на руло листове. Косата му все още бе по-тъмна от обикновено — резултат от боята, която бе използвал, преди да тръгне за Олдбърг. В последния момент се сети да козирува.

— Е? Нещо важно ли е? Казвай, защото чакам друг човек.

— Обади се майор Леми. Пътува насам. Казах му за съобщенията на Ройтерс, които току-що получихме, и той реши, че ще искате да ги прочетете веднага.

— Тогава ги остави на бюрото — Дьо Форж се гордееше със способността си да мисли едновременно за три различни неща.

— Беше изпратен в Аркашон, за да откриеш Изабел Томас, любовницата на шпионина Анри Бейл. Успя ли?

— Още не, господин генерал. Името й го няма в указателя.

— Указателя ли? — Дьо Форж стовари юмрук на писалището. Изпратих те да откриеш човек, а не телефон! Знаеше описанието й, което даде барманът. И всичко, което си направил, е било да отвориш указателя?

— Направих повече, уверявам ви. Проведох някои дискретни разследвания. Но никой от магазинерите, с които успях да поговоря в Аркашон, не познаваше жената. Обикалях улиците с надеждата да я видя. Обикалях цяла нощ…

— Тогава се върни, за да се поразходиш и през деня! Изабел Томас може да се окаже опасна. Не знаем какво й е казал Бейл. Веднага се върни в Аркашон!

— Слушам, господин генерал…

По време на разговора Дьо Форж бе сгънал картата на Париж, изпъстрена от знаци и забравена отворена на бюрото му при влизането на Бертие. Когато остана сам, той с нарастващо изумление се зачете в репортажите на Ройтерс. Час по-късно на вратата отново се почука. Този път беше майор Леми.

— Къде, по дяволите, се бавиш? Доста време те нямаше.

— Сега пристигам от Лион. Задържаха полета заради случилото се. Прочетохте ли тези репортажи?