Колин Форбис - Огнен кръст

Преди да излезе от сградата, Нюмън огледа алеята. Беше пуста. Но рано или късно полицията щеше да пристигне. Отправи се бързо към изхода на алеята. Движеше се близо до стената. Точно преди да излезе на улицата, иззад ъгъла изскочи мъж в дебело палто. Сержант Рей. Нюмън реагира светкавично, тялото му само си припомни тренировките в базата на SAS. Рей също беше бърз. Пъхна ръка под палтото си, но Нюмън му нанесе свиреп саблен удар във врата. Рей се свлече на паважа, започна да стене и да се гърчи. Нюмън се бе надявал да го умъртви. Но сега нямаше време да довършва започнатото. Хукна към колата си, често поглеждайки през рамо. Играчите, неподвижни, наблюдаваха главния вход на сградата. Беше изминал половината път до колата, когато го забелязаха и се изправиха.

Краката на Нюмън едва докосваха земята. Стигна до реното, скочи вътре и рязко потегли, оставяйки улицата на Изабел зад себе си. Преди да завие в първата пресечка, хвърли поглед в огледалото. Играчите на зарове не се виждаха. Бавни бяха на скоростната отсечка. И най-важното — не бяха видели модела на колата му.

Излезе от Бордо, като караше бързо, но внимаваше да не превишава ограниченията на скоростта. Понесе се по пустото шосе обратно към Аркашон.

Моше Щайн отвори вратата на хотелската стая при третото почукване на Нюмън. Напълно облечен, той го покани вътре и му показа разхвърляното легло:

— Спах с дрехите. Готов съм да тръгнем веднага за вилата, ако искаш. Но може би ти имаш нужда от малко сън. Шлиферът ти е покрит с прах. Пак ти казвам, мога да отида сам.

— Стига си говорил глупости. Остави ме само да се обадя по телефона и се приготви да тръгнем веднага след това…

Нюмън вдигна телефона до леглото и позвъни на Изабел. Тя отговори още на втория сигнал. Явно бе чакала обаждането му.

— Аз съм, Боб. Сега ме слушай, нямам много време. Главният барман в „Маями“ е чул Анри да споменава Аркашон, когато сте разговаряли преди време. Беше достатъчно да го подкупя, за да ми каже това, което, сигурен съм, е казал и на други, не толкова приятелски настроени към теб…

— Ще бъда много предпазлива, Боб. Радвам се, че те чувам. Откъде се обаждаш?

— От далече — излъга той. — Слушай ме, моля те! Мисля, че на излизане от Аркашон видях лейтенант Бертие. Запомни ли името? Добре. Той е от доверените хора на генерал Дьо Форж. Изглежда така… Запомни ли? Видях го с униформа, но може да облече цивилни дрехи. Ето защо ти описах толкова подробно отличителните му белези. Стой си вкъщи колкото може повече…

— По някое време ще трябва да изляза на покупки.

— Излез рано сутринта — веднага щом отворят магазините. Избягвай тълпите. Носи шал на главата си. И си стой вкъщи колкото може повече. Скоро ще гледам пак да ти се обадя.

— Кога? Кога, Боб?

— Веднага щом имам възможност. Трябва да свършваме.

Затвори телефона, преди тя да успее да възрази. Бе внимавал да не спомене името й. Имаше доверие на Моше, но знае ли някой на какви мъчения може да бъде подложен човек и колко дълго ще мълчи? След случилото се в Бордо Нюмън бе започнал да мисли, че Дьо Форж е наистина чудовище. Вратата можеха да се опитат да отворят Изабел или майка й. От телата им щяха да останат само кървави късове.

— Готов съм да тръгнем, когато кажеш — обади се Моше зад гърба му. — Ако все още държиш да дойдеш, разбира се. Те знаят, че един им се е изплъзнал при клането в Тарб. В книгата за гостите на дискусиите има списък с имената и адресите на членовете на нашата група. Книгата остана в замъка. А всички знаят, че съм заклет противник на Дьо Форж. Аз — тоест ние — ще бъдем следващата им цел.

— Тръгваме — кратко отвърна Нюмън.

Половин час по-късно те се движеха на юг по нощното шосе към областта Ланд.

Вече се бе стъмнило, когато Пола слезе от самолета в Бордо. Зад нея вървеше Хари Бътлър, облечен в спортни дрехи и кожено яке. По нищо не личеше, че се познават. В лявата си ръка той носеше сак и се вглеждаше в лицата от тълпата.

От самолета бяха слезли малко пътници, но из летището патрулираха много френски войници — униформени и въоръжени с автомати. След Бътлър крачеше Пийт Нийлд. Спретнатият му делови костюм го караше да изглежда като бизнесмен.

Едно момиче в униформа на стюардеса наблюдаваше новопристигналите. Пръв я забеляза Бътлър. Изпревари Пола и излезе в ледената нощ. Веднага видя колата, наета по телефона от Париж. Униформеното момиче държеше някакъв формуляр на името на Пиер Бланк. Приятно, обикновено френско име, за което работниците в лабораторията на Парк Кресънт бяха изготвили необходимите документи. Бътлър метна чантата си на задната седалка, като остави едно свободно място, и плати на момичето в брой. Пола, понесла малкото си куфарче, се отдалечаваше от летището. Бътлър седна зад волана, спокойно се намести, потегли и я настигна. Спря за секунда, колкото Пола да успее да скочи на задната седалка, и насочи колата към Бордо.