Колин Форбис - Огнен кръст

— Защитавала си се храбро и умело. Завършило е трагично за тях, но си го заслужаваха.

— Трябва да ти се изповядам за…

— Да не съм свещеник?

— Естествено, че не си — тя се засмя дяволито. — Теб най-малко мога да приема за свещеник. — Ръката й се придвижи към бедрото му и остана там. Той положи своята върху китката й, за да й покаже, че му е приятно, а и за да й попречи да шава много.

— Анри си водеше един бележник. Беше се свършил и се готвеше да продължи записките си в нов. Даде ми стария, за да го пазя. Обещах му да не чета написаното — каза ми, че е опасно, — и аз удържах на обещанието си. Скрих го сред дрехите си в апартамента в Бордо. Още е там.

— Защо не ми го даде? — тихо попита Нюмън.

— Забравих. Знам, че звучи идиотски, но просто забравих. Толкова много и ужасни неща се случиха. Убийството на Анри. Двамата мъже, които следяха апартамента, докато ние бяхме вътре. Опитвах се да правя точно това, което ти ми казваше, за да успеем да се измъкнем невредими.

— Но нали все пак се върна там за брошката си?

— За бога! — избухна тя. — Онези двамата почукаха на вратата ми! Знаеш какво стана после. Пак забравих за бележника. Надявам се, не го намираш за странно!

Значи Анри Бейл — иначе казано Френсис Кари, агентът на Туийд — бе водил някакви записки за разкритията си в района на Бордо. Може би все пак не беше умрял напразно. Нюмън знаеше, че Туийд никога не би преживял загубата му, освен ако не се окажеше, че мисията на Кари е довела до някакъв съществен резултат. А в този бележник записките можеха да се окажат изключително важни. Особено сега, когато анархията постепенно завладяваше Франция след бруталното убийство на президента и министър-председателя.

— Имаш ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да, разбира се. В онова чекмедже на бюрото е.

— Дай ми го за няколко часа.

— Защо? — Очите й неспокойно заблестяха. — Какво си намислил?

— Дай ми ключа и ще ти кажа.

— Ще дойда с теб.

Тя скочи на крака и изтича до чекмеджето. Нюмън с облекчение се сети, че бе предупредил Моше Щайн да не се тревожи, ако закъснее. И добре че Щайн му беше оставил реното. Изабел отново се приближи, скрила ключа зад гърба си. Коленичи пред Нюмън и каза:

— Ще имаш ключа само ако ми кажеш за какво ти е.

— За да взема бележника на Анри. Но трябва да знаем точно къде е, преди да тръгнем за където и да било.

Изабел реши, че се е съгласил да я вземе със себе си. Обясни точно в кое чекмедже в спалнята се намираше бележникът, пъхнат под бельото й. Нюмън кимна, наведе се напред и притегли ръцете й към себе си. Тя покорно се остави да я прегърне. Едната му ръка мина зад гърба й. Изабел жадно впи устни в неговите, сякаш искаше да ги изтръгне. Ръката на Нюмън намери нейната, разтвори насила пръстите й, усети метала и измъкна ключа. Тя бързо извъртя тялото си и се дръпна назад, пламнала от ярост. Изправи се и го погледна:

— Лъжец! Искаш да отидеш сам, нали?

— Добре, представи си, че тръгнем заедно — каза меко Нюмън, докато прибираше ключа в джоба си. — Вероятно още наблюдават апартамента. Ти си с мен. Половината от съзнанието ми е заета с това да пазя теб, да внимавам да не ти се случи нищо. А трябва да бъда съсредоточен изцяло върху собствената си безопасност. Мисля ли и за теб — ще убият и двама ни. Ако съм сам, шансът ми за оцеляване нараства много.

Тя стоеше със скръстени ръце. Гневът й се бе уталожил. Нюмън се надяваше, че е достатъчно умна, за да разбере аргументите му. Тя изведнъж се усмихна:

— Разбирам, Боб. Хареса ми как каза „да пазя теб“. Сети се, че това е ключът от задната врата, нали?

— Тъкмо мислех да те питам. През задния вход влизането и излизането ми от сградата ще бъде по-лесно.

— После ще дойдеш тук, нали?

— Майка ти има ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да… — каза го, преди да разбере какво всъщност имаше предвид той. — Значи няма да се връщаш, така ли? А аз как ще разбера дали всичко е минало добре? Трябва да знам това, Боб.

— Ще ти се обадя веднага, щом имам възможност. Не мога да ти обещая точно време, но ти обещавам да ти позвъня. — Поколеба се, преди да премине на другата, малко по-деликатна тема. После продължи: — Изабел, една много важна жена, която работи за друг човек, ще те посети скоро…

— За теб ли е важна? — очите й отново заблестяха.

— Казах ти, не работи за мен. Но шефът й е мой близък сътрудник. Жената се казва Пола. За да си сигурна, че е тя, Пола ще употреби думата „Грюер“.

— Ще се погрижа за нея — каза Изабел, поуспокоена донякъде. Нюмън се зачуди какво щеше да стане, когато се съберат Пола и Изабел. И двете бяха еднакво умни, а и еднакво своенравни. Може би не трябваше да дава на Пола адреса на французойката. Но сега вече бе късно. Той се изправи: