Колин Форбис - Огнен кръст

Навар изтича до бюрото и вдигна слушалката. Разговорът му беше дълъг, но говореше предимно човекът от другата страна. Туийд и Кулман го наблюдаваха с тревога, усетили нарастващото му безпокойство. Навар се изправи в стола си и се наведе напред с изопнато лице. Бавно затвори телефона и погледна гостите си:

— Обади се шефът на DST в Лион… — Навар си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Президентът на Франция е мъртъв. Премиерът също. Взривили са линията на влака, в който са пътували. Цялата композиция е паднала в пропастта. Загинали са много хора.

— Генерал Дьо Форж натисна своя спусък — каза Туийд. — Сега Франция ще изригне като вулкан.

Преди Аркашон Моше намали скоростта. Фаровете осветяваха брега на залива, когото сушата почти напълно отделяше от океана. Встрани от пътя се виждаше блатиста местност, осеяна с локви застояла вода и малки мудни поточета. Светлините на Аркашон се приближаваха в мрака.

— Трябва да се обадя на един човек — каза Нюмън. — Не вярвам да се забавя повече от половин час, но не мога да съм сигурен. Искаш ли да ме изчакаш в някой хотел? После ще мина да те взема.

— Разбира се, приятелю. До гарата има малък хотел. Можем да идем първо там, а после да вземеш колата.

— Така ще е най-удобно — съгласи си Нюмън. Беше уморен и идеята да отиде пеша до апартамента на Изабел никак не му харесваше. Беше й се обадил от обществения телефон в едно село по пътя, за да я предупреди, че идва. А гласът й бе прозвучал толкова щастливо, че той започваше да се тревожи.

Моше спря пред някакъв малък хотел, взе куфарчето си, слезе от колата и се отправи към входа, като пожела успех на Нюмън. Леден вятър фучеше по улиците на градчето. Студът беше непоносим. За десет минути Нюмън стигна до апартамента на Изабел. Облечена в синя пола и сако, тя обви ръце около него.

— Господи! Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Чу ли последните новини, Боб? Ужасно е… — тя отново започна да говори бързо. — Президентът е мъртъв, убит е. Взривили са влака, с който е пътувал за Лион. Министър-председателят също е мъртъв, Боб. Бил е в същия влак…

— По-бавно, по-бавно, Изабел.

— Ще ти направя едно чудесно горещо кафе. Премръзнал си. Нищо чудно, като знам какво е навън. С мляко и без захар го обичаш, нали? Виждаш ли, спомням си… Ела и се настани в хола. Запалила съм камината. После ще поговорим…

Нюмън седна на канапето в уютния хол. Огънят в камината пропукваше приятно. Помагаше му да съсредоточи мислите си.

Президентът и премиерът бяха мъртви. По време на разговора си с Дьо Форж Нюмън бе усетил стремежа на генерала да действа независимо от никого. Властта на президента му бе действала като усмирителна риза. Сега Дьо Форж можеше да прави каквото си иска, неограничаван от никого. В Париж щеше да настъпи объркване, а после хаос. И всичко това означаваше, мислеше си той, че двамата с Моше ще бъдат в още по-голяма опасност тук, в Ланд. Това, което Моше му бе разказал, показваше рисковете, на които се излагаха. А сега рисковете ставаха тройно по-големи.

— Ето кафето… — Изабел остави подноса на малката масичка и наля в две чаши. — Ужасна новина, нали? Добре че дойде. Сега сме пак само двамата.

Тя седна на земята, подвила дългите си крака като котка, и се облегна на коленете му, отпивайки от кафето. Нюмън зададе въпроса, който го притесняваше:

— Къде е сестра ти? Има ли опасност да се върне?

— Не. След теб ми се обади Лусил от Стокхолм от апартамента на гаджето си. Ще остане по-дълго. Влиза ни в положението. — И усмивката й беше котешка.

— Така ли? Името ми знае ли?

— Разбира се, че не! Държа да си в безопасност, макар че имам пълно доверие на Лусил. Но нали знаеш как си говорят хората в леглото — все ще каже нещо на гаджето си. Сега знае само, че при мен е един приятел. Изглеждаш като истински французин с тези дрехи.

— Това беше целта ми! — Нюмън бе свалил баретата и шлифера си. Беше го направил, преди да попадне под властта на топлината от камината, а и на Изабел. Ръката й нежно галеше коляното му. Усещаше, че ако тя продължи още малко с ласките си, като нищо щеше да прекара нощта с нея. Реши да вземе мерки навреме и рече:

— Скоро ще трябва да тръгвам.

— Боб, много ли се ядоса, когато ти казах по телефона за връщането ми в Бордо?

— Не, но успя да ме разтревожиш. Олекна ми, когато разбрах, че си се отървала от главорезите. Те щяха да те убият — също както Анри на гара „Сен Жан“.

— Вместо това аз ги убих.