Колин Форбис - Огнен кръст

Улицата беше празна. Беше и тъмна, ако не се смяташе осветената витрина на магазина срещу входа на блока и мъждивите светлинки на уличните лампи. Пред самия вход нямаше никой, но на тротоара пред витрината се бяха скупчили група мъже в дебели палта. Играеха на зарове. В този студ? Погледна ги пътьом, стегна крака върху педала, но не ускори. Тридесетина метра по-нататък зави по тясна павирана пресечка и паркира с две колела на тротоара.

Не изгаси веднага двигателя. Остана неподвижен и замислен зад волана. Един от играчите бе вдигнал главата си, когато ги подминаваше. За момент Нюмън го бе видял съвсем ясно. Беше облечен в дебело старо палто с вдигната яка, на главата си имаше шапка. Но лицето под шапката беше същото, което Нюмън вече бе виждал на снимка. Зло, ухилено лице. Като на гном. Като на опасно и жестоко джудже. Сержант Рей от състава на Трети корпус. Геният на Дьо Форж, специалист по взривни устройства. Човекът, за когото се говореше, че има много повече власт, отколкото предполага сержантското му звание. Защо тогава седеше на улицата пред входа за апартамента на Изабел в тази ледена нощ? Защо отново се усмихваше? Дали не очакваше поредния си професионален успех?

Нюмън бавно се затътри към алеята за задната врата на сградата. Няколко влюбени двойки също вървяха прегърнати по улицата, някои дори се спираха за целувка.

Сега Нюмън си спомни нещо, което му бе казала Изабел. Стълбището, по което бяха слезли от апартамента на майка й, стълбището, в чиято шахта бяха умрели фалшивите тайни агенти, стигаше само до вратата на същия този апартамент. За другите имаше отделен вход с отделно стълбище. Този факт би могъл да бъде установен лесно от някой, дошъл да си поиграе с ключалката. Някой като сержант Рей. Експерт по поставянето на бомби.

С периферното си зрение Нюмън следеше играчите, които изглеждаха изцяло погълнати от заровете. На входа за алеята се сблъска с двама влюбени, погълнати един от друг.

— Пардон — каза бързо младежът.

В края на алеята, точно преди тя да завие под прав ъгъл към задния вход на блока, бе паркиран стар очукан фургон. Слабата улична лампа осветяваше надписа на него — „Коминочистач“.

Нюмън внимателно крачеше по паветата към фургона. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Наблюдаваше затворената врата към стълбището — вратата, ключът от която се намираше в джоба му. „Въобразявам си, просто съм изнервен“ — казваше си той, но затворената врата наистина изглеждаше зловещо.

Приближавайки се до фургона, той се зачуди дали коминочистачът не седи зад волана, запалил последната цигара за вечерта, преди да се прибере при вечно мърморещата си жена. Надникна в кабината. Нямаше никой. Може пък жената на коминочистача да е най-прекрасното създание в цял Париж. Отново погледна към затворената врата.

Идеята му хрумна изведнъж. Подсказа му я увереността, че бе видял именно сержант Рей в компанията на другите играчи. Извади от джоба си връзка ключове и избра малък шперц, който на времето му беше оставил един дребен крадец от лондонския Ийст Енд. Всичко зависеше от това дали коминочистачът използваше старото оборудване, което някои домакини все още предпочитаха, особено в провинцията — четка с дълга дръжка, съставена от отделни, влизащи една в друга, бамбукови пръчки. От доста време насам комини се чистеха с уред, подобен на прахосмукачка.

За по-малко от минута успя да отключи задната врата на фургона. Включи джобното си фенерче и огледа каросерията. Слаба богу! Бамбуковите пръчки бяха вътре.

Нюмън бързо сглоби дългата дръжка и постави четката. Отдалечи се от фургона, погледна през алеята към улицата и се ослуша. Нищо. Никакво движение или звук.

Застана встрани от вратата, хванал дългата огъваща се дръжка. Приклекна ниско, протегна ръката си и започна да движи четката от горе на долу по вратата и касата й. Когато стигна до ключалката, Нюмън натисна с всичка сила.

Експлозията беше приглушена, но мощна. Вратата излетя, разбита на няколко парчета. Четката и дръжката бяха изтръгнати от ръката му. Пушек и прах на талази заизлизаха от входа. Ако се беше опитал да отключи вратата, взривът щеше да го разкъса на парчета.

Нюмън се затича към зейналата дупка и се втурна по стълбите. Хванал фенерчето в едната ръка, а ключа от апартамента — в другата, той задържаше дъха си, за да не се нагълта с прахоляка вътре.

Ако действаше бързо, нямаше защо да се притеснява от реакцията на съседите. Експлозията ги бе изненадала, щеше да им трябва време, за да се осъзнаят. Отвори чекмеджето и започна да преравя дрехите на Изабел. Намери бележника, увит в чифт долно бельо. Беше малък и тънък, подвързан със синя кожа. Мушна го в джоба си, бързо излезе от апартамента и се спусна по стълбите, след като затвори вратата. Хвърли поглед през парапета към дъното на шахтата. Бледа светлина играеше по бетонната основа. Нищо чудно, че преследвачите на Изабел бяха умрели на място.